Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
Можеше единствено да подлъгва мъжа и да го кара да пропуска. Това трябваше да сломи бойния му дух — нещо, което прякото противопоставяне не би сторило.
Рафирант се нахвърли, ревящ като бик. Гендибал бе готов и отстъпи точно колкото фермерът да не успее да го сграбчи. Ново нападение и нов пропуск.
Гендибал почувства как собственият му дъх започва да излиза със свистене. Физическото усилие не бе голямо, но менталното — да се опитва да контролира чуждия ум, ала не напълно, бе чудовищно трудно. Нямаше да издържи още дълго.
Колкото се може по-спокойно той каза, докато същевременно леко подбутваше Рафирантовия механизъм за подтискане на страха и се опитваше да усили по минималистки начин онова, което вероятно бе суеверният страх на фермера от учените:
— Сега ще ида да си върша работата.
Лицето на Рафирант се сгърчи от ярост, но за миг той не се помръдна. Гендибал почувства как мисли другият. Малкият учен се бе изпарил като с магия. Усети страхът на фермера да се надига и за момент…
Но тогава яростта на демянина се надигна по-високо и затисна страха.
Рафирант извика:
— Приятели! Ойченият бъдеш танцьор. Той бяга с чевръсти пръсти и подиграва с правилата на честния демски удар-за-удар. Хванете него. Дръжте него. Ние значи ще разменяме удар за удар. Той може бъдеш първоудрящ — дар от мен, а аз — аз бъдеш второудрящ.
Гендибал откри пролуките между хората, които сега го заобикаляха. Единственият му шанс бе да задържи някоя от тях достатъчно дълго, за да се промъкне през нея, а после да побегне, доверявайки се на собствената си издръжливост и на способността си да подтиска волята на противниците.
Той се мяташе насам-натам, а мозъкът му сякаш се гърчеше от усилие.
Нямаше да стане. Бяха прекалено много, пък и необходимостта да се придържа към правилата на транторианското поведение бе прекалено ограничаваща.
Усети ръце на раменете си. Бяха го хванали.
Щеше да се наложи да се набърка поне в няколко от умовете. Това би било неприемливо и съсипващо за кариерата му. Обаче животът му — направо животът — беше в опасност.
Как се бе случило?
24
Събранието на Масата не бе в пълен състав.
Нямаше обичай да се изчаква някой от говорителите, ако закъснее, нито пък, помисли си Шандис, Масата беше в подобно настроение. Стор Гендибал бе най-младият и явно не осъзнаваше изцяло този факт. Действаше, сякаш младостта сама по себе си е добродетел, а възрастта — въпрос на небрежност от страна на ония, които би трябвало да бъдат по-умни. Гендибал не се ползваше с популярност сред останалите говорители. Всъщност той не бе съвсем популярен и в очите на самия Шандис. Въпросът сега обаче не опираше до популярността.
Делора Деларми прекъсна размислите му. Гледаше го с големите си сини очи, а кръглото й лице — с придобитото си изражение на невинност и дружелюбност — маскираше един остър ум (за всички, освен за другите с нейния собствен ранг) и силата на концентрацията й.
Тя рече с усмивка:
— Първи говорителю, ще чакаме ли още?
(Събранието не бе официално открито, така че, строго казано, тя би могла да започне разговор, макар някой друг да би почакал Шандис да заговори пръв по силата на своята титла.)
Шандис я погледна обезоръжаващо въпреки лекото нарушение на вежливостта.
— В друг случай не бихме чакали, говорителко Деларми, но тъй като Масата се е събрала точно за да изслуша говорителя Гендибал, ми се вижда подходящо да не се придържаме стриктно към правилата.
— Къде е той, Първи говорителю?
— Това, говорителко Деларми, не знам.
Делора огледа правоъгълника от лица. Освен Първия говорител трябваше да има още единадесет други. Само дванадесет души. За пет века Втората фондация бе увеличила силите и задълженията си, ала всички опити Масата да надмине бройката дванадесет се бяха проваляли.
Дванадесет човека бяха след смъртта на Селдън, когато вторият Първи говорител (самият Селдън винаги е бил смятан за първия поред) бе определил тази бройка, и продължаваха да бъдат дванадесет.
Защо дванадесет? Това число лесно се делеше на групи с еднакъв размер. Беше достатъчно малко, за да може да се обсъжда нещо заедно н достатъчно голямо, за да се работи в екипи. Ако бяха повече, щяха да се ръководят трудно, ако бяха по-малко, нямаше да са достатъчно гъвкави.
Това бе обяснението. Всъщност никой не знаеше защо е била приета тази бройка, нито пък защо не трябва да се променя. В края на краищата дори Втората фондация можеше да се окаже роб на традицията.
На Деларми й трябваше само един кратък миг, за да премисли този въпрос, докато гледаше лице след лице и ум след ум, а после сардонично да насочи поглед към празното място — това на най-младия член.