Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— О, виж, Хауърд, Биг Бен! — възкликва Телма Рингбаум и смушква съпруга си на задната редица на икономичната класа.
— Аз съм го виждал вече — казва той без настроение.
— След минута кацаме. Да не забравиш безмитния алкохол.
Хауърд опипва под седалката за найлоновата торбичка, в която има две бутилки шотландско уиски, купени на летището в О’Хеър и пропътували приблизително осем хиляди мили от мястото на дестилацията си, които сега са само на няколко стотин от мястото на своя произход. Приглушено тупване съобщава, че колесникът е спуснат. „Трайстар“ започва спускането си към Хийтроу.
Морис вече се е приземил на Хийтроу и нагъва шунка с яйца и препечен хляб, седнал на висок стол край бар-плота на ресторанта на терминал N 1 с книгата на Филип Суолоу „Хазлит и читателя-аматьор“, подпряна на захарницата. Яде лакомо, не защото бърза, а просто от лакомия. Има цели два часа чакане до тръгването на полета му за Милано. Като облизва маслото от пръстите си, отваря книгата, която, както се и очаква, започва с епиграф от Уилям Хазлит:
„Аз съм само в позицията на защитник. Няма да направя позитивистични заключения, нито ще изляза с нещо ново, а просто ще се опитам да защитя усещането за здрав разум срещу рафинираните фалшиви философии.“
Морис въздъхва, поклаща глава и си намазва още една филия.
В Куктаун, Куинсланд, Родни Уейнрайт дъвче вечерята си предпазливо — отчасти защото има разклатен кътник, а пържолите са препечени, отчасти защото няма апетит.
— Исусе Христе, егати жегата — измърморва той, избърсвайки челото си със салфетка.
— Род, внимавай с езика — упреква го Бев, като поглежда двете им деца, Кевин, петнадесетгодишен и Синди, на дванадесет, които с мазни пръсти увлечено глозгат кокали от пържоли. Докладът на Родни Уейнрайт върху бъдещето на критиката не е напреднал особено през последните три-четири часа. Той написа два листа, после ги накъса. Аргументацията му е блокирала на: „Въпросът е, следователно, как критиката може да…“. Сенките на тучната морава са дълги. Грохотът на вълните се носи през отворения прозорец. На плажа, точно в този момент, Сандра Дикс, сменила мокрия бански с избелели отрязани дънки и прилепнала тениска, обръща прясно уловена риба върху нажежена скара.
В Хеликън, Ню Хемпшир, Дезире Зап спи, дишайки дълбоко, и сънува как лети, пикира и се рее по нощница в ясното синьо небе над многочислени борове.
При събуждането си — за втори път тази сутрин — Филип Суолоу посяга към гениталиите си и бързо ги докосва. Това е жест на самоуверяване, изпълняван от него всяка сутрин от петгодишна възраст, когато майка му беше му казала, че ако не спре да си играе с пишлето, то ще се откъсне. Той се протяга под чаршафите. Там, където беше Хилари, е останала изстиваща вдлъбнатина в матрака. Поглежда будилника на нощното шкафче, разтрива очи, отваря ги, богохулства и скача от леглото. Слизайки забързано по стъпалата, се разминава със сина си Матю, тръгнал нагоре.
— Здрасти, татко наш — казва Матю, който напоследък кой знае защо е решил, че е много смешно да се прави на младеж от работническата класа на Северна Англия.
— Ти не трябваше ли да си на училище? — студено пита Филип.
— Проблем в мината — казва Матю. — Индустриална акция на учителите.
— Срамота — казва Филип през рамо. — Университетските преподаватели никога не стачкуват.
— Щото няма кой да забележи — провиква се отгоре Матю.
Артър Кингфишър спи, плътно опрян в добре оформените гръб и ханш на Сонг-ми Ли, която, преди да си легнат, му приготви лула с опиум. Затова сънищата му сега са психеделични: пустини от пурпурен пясък с дюни, които се движат като нефтено море, гора от дървета с малки златни пръстчета вместо листа, които милват пътника щом се пресегне да ги свали, огромна пирамида с мъничък стъклен асансьор, който се изкачва по едната стена, а се спуска по другата, параклис на дъното на езеро, а на олтара, където би трябвало да е разпятието, черна ръка, отрязана от китката, с дълги, стесняващи се към върха пръсти.
Зигфрид фон Тупиц сега е с черни ръкавици на двете си ръце. Те стискат волана на черното му BMW купе 625CSi, с двигател 3453 кубика, устройство за впръскване на горивото „Бош L-джетроник“, пет скорости и автоматично превключване. Той кара колата с постоянните 180 км/час по платното за бързо шофиране на аутобана между Берлин и Хановер, принуждавайки по-бавните превозни средства да му правят път не чрез светване на предните фарове (което е забранено от правилника), а чрез мълниеносно придвижване и заставане плътно зад тях; шофьорите поглеждат в огледалото за обратно виждане, което до преди миг е било чисто, ако не се смята малката черна точица на хоризонта, и откриват, за свой ужас и смайване, че то изцяло е запълнено от черния капак на беемве с тъмнеещо предно стъкло, а зад него — под ниско подстригана безцветна коса, плува бледото лице на Зигфрид фон Тупиц — и тогава бързо, доколкото нервният шок им позволява, свиват встрани и оставят беемвето да мине.