Не пипай тази книга!
- Автор: ван Хелсинг Ян
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не пипай тази книга!». Краткое содержание книги:
Ян ван Хелсинг отново ще разтърси светогледа Ви! Не пипай тази книга! — защото след това наистина няма да е лесно да живеете по стария начин.
Ако сте човек, който не се интересува от тайни, който никога не е желал да бъде външно и вътрешно богат, който не се е питал как да постигне успех и добро здраве, тогава книгата не е за вас. Ако обаче чувствате, че нещо в света наистина не е наред и продължавате да се интересувате от живота, от тайните на „просветения“ ни век, това е вашата книга. Само не казвайте, че не сте били предупредени! Ян ван Хелсинг ще ви разкаже случки и истории, които ще ви дадат власт над собствения ви живот — а който има власт, носи по-голяма отговорност.
Изберете сами — да продължавате да живеете, както досега, или да промените съдбата си? Решението е изцяло ваше.
Освен находката на саркофазите имало още една тайна, която сплотявала тамплиерите. Става дума за история, разпространена в Ерусалим, за която, както се твърди, са намерени доказателства: истинската история за разпъването на Христос.
Твърди се, че след свалянето му от кръста той е прибран на сигурно място от своите ученици и доживява дълбока старост. Според легендата той дълго пътувал по света — най-вече в Индия и Тибет, умрял по-късно във Франция и днес е погребан до съпругата си Мария Магдалина.
Това ми разказа Великият приор на тамплиерите в Клагенфурт при личен разговор през есента на 2003 г.
Не ми беше казано къде са погребани Исус и Мария, но той спомена, че там всяка година се провежда среща на тамплиерите — в памет на Исус.
Много е вероятно след разпъването на кръста Мария Магдалина да е избягала от Палестина и да е намерила подслон в еврейска колония във Франция.
Легендата за Мария, която до ден днешен не може окончателно да бъде доказана, предизвиква разцепление в църковните и извънцърковните среди. Много са основанията, които говорят за нейната историческа истинност, но най-изключителното в древната тайна е твърдението, че Мария не стига сама до Франция, а води едно или повече деца на Исус.
Някои дори твърдят, че много от готическите постройки, които са посветени на Notre Dame („нашата дама“, „нашата любима госпожа“) и са украсени от Черната дева, не са наречени на Богородица Мария, а вероятно на Мария Магдалина с детето — детето на Исус!
Възгледът на тамплиерите за семейната ситуация около Христос се споделя и от катарите, които през 13 и 14 век са трън в очите на Ватикана, убежденията им, които сериозно плашели католическата църква, се основават на кръгове около Мария Магдалина.
В крайна сметка Ватикана се принуждава да ги изтреби. Военната офанзива срещу катарите през 14 век е разбираема от гледна точка на католическата църква.
Те имат същата съдба като тамплиерите.
Заради тайните знания за семейството на Исус катари и тамплиери се чувствали близки — дори в борбата с Рим. Стига се дотам, че глава в апогея на Тамплиерския орден става катар (Великият майстор Бертран от Бланшфор).
В основното си произведение „Светата кръв, свещеният граал“ авторите Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн стигат до извода, „че след бягството си от Палестина, жената (Мария Магдалина) и семейството на Исус намират убежище в Южна Галия, където поколението е отгледано в еврейска общност. През 5 век изглежда това поколение се е сродило с кралското семейство на Франките и така възниква династията на Меровингите. През 496 г. църквата сключва спогодба с тази династия, което навежда на мисълта, че тя е знаела истинския произход на Меровингите.“ (21, S. 381)
В интензивните си проучвания авторите реконструират родословното дърво на европейските наследници на Исус, което се простира през вековете от Меровингите до рицарите кръстоносци, та чак до ден днешен.
За краха и преследването на тамплиерите има много исторически сведения; без съмнение всичко е свързано с богатството, което е улеснявало политическото им влияние.
Още през 1187 г., след падането на Ерусалим, тамплиерите отстъпват пред султан Саладин. От този момент започва упадъкът им; загубите на хора са големи.
Те са принудени да слязат от сцената.
Щефан Ердман описва ситуацията така:
„Изглежда, сякаш с падането на Ерусалим те губят поставената си цел. Упадъкът им продължава в Палестина и Европа.
Въпреки че губят властта си, тамплиерите все още имат влияние и богатство. През 1291 г. падат последните бастиони в Палестина и островното укрепление Акон, така че разгромените рицари избягали в Кипър. Жак дьо Моле е избран за новия Велик магистър през 1293 г. Когато през 1307 г. Моле отново тръгва за Париж, конфликтът с френския крал (Филип Хубави), който вижда в тамплиерите заплаха за властта си, се изостря. От една страна, кралят е силно респектиран, защото въпреки големите загуби в борбите за последните укрепления в страната се завръщат много отлични бойци. От друга Филип знаел, че те вече не са толкова боеспособни, колкото в своя разцвет.
Селищата на тамплиерите са повече от хиляда. По-голямата част от импозантните им владения се намирали във Франция; централата им в Париж е почти държава в държавата.
Френският крал извършва тайни приготовления в цялата страна, за да ликвидира ордена с един силен и изненадващ удар. Естествено, кралят е хвърлил поглед на богатството им, което се надявал да получи след унищожението им.“ (1, S. 247)