Заливът на тайните
- Автор: Робертс Нора
- Серия: quinn brothers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заливът на тайните». Краткое содержание книги:
Завръща се в малката бяла къща със сини трегери и капаци, с лодка на кея, люлка на верандата и куче в двора.
И едно момиче — Дру Бенкс, на което не може да устои.
Но…
…миналото на Сет изплува от тъмнината и го превръща в обект на изнудване. Тайната, която е крил с години, е на път да изплува на бял свят, да експлодира и да разруши живота му и новата му любов!
— Ето, такъв корпус, такъв нос — посочи две от скиците Дру. — Искам нещо, на което може да се разчита, бързоходно при вятър. Искам солиден съд.
Това момиче очевидно разбираше от лодки.
— Подобна поръчка ще струва доста пари.
— Не очаквам да ми я подарите, но това няма да дискутирам с теб. Доколкото знам, финансовата страна е областта на Филип, а ако има някои специфични детайли по дизайна, трябва да се обърна към Итън.
— Научила си добре урока.
— Обичам да знам с кого си имам работа и настоявах да получавам най-доброто. А това, според всички изчисления и информация, може да бъдат само братята Куин. Колко бързо можете да изпълните проекта?
Боже, Боже! — помисли си Кам. Това момиче със сигурност ще подлуди хлапето! Ще падне голям майтап!
— Да се качим горе и да го обсъдим.
След тридесет минути Итън я изпрати и двамата излязоха от работилницата. Според него момичето познаваше морето, имаше доста специфични идеи за онова, което иска, и държеше на своето пред групата мъже, които макар да бяха чепати, бяха принудени да се съгласят с нея.
— Ще имаме чертеж на проекта до края на други седмица — обеща й той. — Може и по-скоро, ако успеем да сплашим Сет да запретне ръкави и да направи повечето от чертежите.
— О, така ли? — Тя хвърли един поглед към работницата, като се надяваше, че изглежда безразлична. — Нима той прави някои от проектите?
— Когато успеем да го заковем. Много е сръчен и талантлив. Чертае по-добре от трима ни, взети заедно.
Тя проследи накъде гледа Итън и видя малката галерия от рисунки на лодки.
— Прекрасна колекция в ретроспекция. Може да се види развитието на таланта му.
— Ето тази тук. — Той посочи с пръст скицата на един скипджак. — Нарисува я, когато беше на десет.
— На десет години? — Очарована, тя приближи и заразглежда рисунката както един студент гледа ранните работи на голям майстор в музея. — Не мога да си представя какво е да се родиш с подобен талант, сигурно е голямо бреме, нали?
Итън продължи да гледа замислено своя стар скипджак, опитвайки се да го види през очите и чрез таланта на едно дете.
— Предполагам, че за някои е така. Но не и за Сет. За него да рисува беше радост, удоволствие, а също и нещо, което може би се нарича отдушник. Винаги е било така.
Не беше много приказлив, затова й подаде ръка и се усмихна.
— За нас ще бъде удоволствие да работим за вас.
— Също и за мен. Благодаря, че ми отделихте от времето си.
— Време винаги ще се намери.
Итън й показа изхода, сетне се върна и потъна в подлудяващия ритъм на Шугър Рей и шума на инструментите и машините. Беше на половината път към струга си, когато Сет спря своя инструмент и му извика.
— Дру още ли е горе?
— Не. Отиде си.
— Отиде ли си? По дяволите, можехте поне да ми кажете. — Той скочи от лодката и затича към вратата.
Обри се начумери след него.
— Вече напълно си е изгубил ума по нея.
— Така изглежда — поклати глава Итън, като забеляза изражението на дъщеря си. — Някакъв проблем ли има?
— Не знам — сви рамене Обри. — Наистина не знам. Тя не е жената, която съм си представяла за него. Много е неприветлива и капризна, и, струва ми се, има надменност в повече, ако питаш мен.
— Самотна е — поправи я Итън. — Не всички хора са естествени и общителни като теб, Обри. Освен това е важно какво Сет мисли за нея, а не твоето мнение.
— Е, да.
Но въпреки съгласието си Обри не одобряваше Друсила и не можеше да я приеме като приятелка на Сет.
8
Тъй като Сет не й каза какво да облече за позирането, Дру сложи едни прости сини памучни панталони и бяла риза. Поля градината, смени два пъти обеците си, после свари прясно кафе.
Може би циганските обеци щяха да бъдат по-подходящи, помисли си тя, докато си играеше с малките топчета от лапис, които висяха на ушите й. Мъжете обичаха такива обеци. Вероятно защото всеки от тях изпитваше някакво странно влечение към всичко циганско, имаше вроден вкус към безгрижния и волен номадски живот.
Много важно! Какво значение имаше това?
Дру не бе съвсем сигурна дали иска той да направи следващата стъпка. Защото първата стъпка задължително води към втора, а тя нямаше никакво желание да стъпи на шахматната дъска на сърдечните връзки точно сега.
Или когато и да е в неопределено бъдеще.
Джона със сигурност я бе матирал, помисли си Дру и почувства лек гняв. Проблемът бе, че тогава тя вярваше, че владее положението върху дъската, че всички фигури са на правилните позиции и може да предвиди ходовете.
А всъщност е била напълно сляпа и в неведение за факта, че той е играел едновременно и на друга дъска. Хм, голям играч, няма що!