Заливът на тайните
- Автор: Робертс Нора
- Серия: quinn brothers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заливът на тайните». Краткое содержание книги:
Завръща се в малката бяла къща със сини трегери и капаци, с лодка на кея, люлка на верандата и куче в двора.
И едно момиче — Дру Бенкс, на което не може да устои.
Но…
…миналото на Сет изплува от тъмнината и го превръща в обект на изнудване. Тайната, която е крил с години, е на път да изплува на бял свят, да експлодира и да разруши живота му и новата му любов!
— Там се нарича тратория.
— Добре де, както и да се нарича, щяхме да седнем и да гледаме с копнеж красивите италианки. Чувал съм, че били много страстни. Със сигурност щяхме да имаме страхотен успех — ти с твоята артистичност, и аз с моята неземна хубост.
— Я слез на земята и ми кажи какво стана с онази учителка, с която излизаше? Шели ли й беше името?
— Шелби. Ами да, това е още едно нещо, което разби напълно малката ми, но толкова приятна фантазия на пух и прах. — Дан бръкна в джоба си и извади кутийка за бижута, като почука по капачето й с пръст.
— Ха така, Маклин! И ти ли! — продума Сет, когато видя диамантения пръстен.
— Подготвил съм цял план за утре вечер. Изискана вечеря, цветя, свещи, музика, аз ще падна на колене. Изобщо пълна програма. — Дан въздъхна. — Много съм изплашен, ще знаеш.
— Смяташ да се жениш значи?
— Човече, какво говориш! Само се надявам да се оженя за нея, защото я обичам до полуда. Мислиш ли, че ще й хареса?
— Откъде да знам.
— Нали си художник. — Дан поднесе пръстена под носа на Сет. — Как ти се струва? На какво ти прилича?
Ако трябваше да каже истината, приличаше му на тънко златно кръгче с диамант. Но приятелството изисква повече жертви. Затова каза:
— Страхотен е. Елегантен, класически.
— Да, да — поклати доволно глава Дан и отново загледа пръстена. — Също като нея. Това е Шелби. Добре. — Въздъхна отново и прибра кутийката в джоба си. — Добре тогава. Тя иска да се запознае с теб. Луда е на тема изкуство. Така се запознах с нея. Обри ме замъкна веднъж на някаква изложба в университета, защото Уил беше зает. И там, пред една картина, стоеше Шелби. Картината изглеждаше, все едно че някое шимпанзе е цапало по платното с косматите си лапи. Искам да кажа, че по платното имаше само резки и пръски от боя. Ако питаш мен, това си бе чиста мацаница.
— Полок3 сигурно ще умре от срам.
— Може би, знам ли. Но аз отидох при нея и й казах: „Какво ви говори това?“ или нещо от сорта. И знаеш ли какво ми отвърна тя?
Наслаждавайки се на пълното оглупяване от любов на приятеля си, Сет се облегна на стълбите и повтори, за да му достави удоволствие:
— И какво ти отговори тя?
— Каза, че петгодишните хлапета в нейната детска градина рисуват по-добре с пръстчетата си. Човече, разбираш ли, това беше любов от пръв поглед! Тогава извадих тежката артилерия и й рекох, че имам приятел, който е художник, но рисува истински картини. След това й казах и името ти и тя направо щеше да припадне. В този момент за пръв път осъзнах, че наистина си най-добрият ми приятел. Свалих я благодарение на теб в известен смисъл.
— Все още ли онзи портрет, който направих на теб и Уил, виси в тоалетната?
— Че това е най-почетното място в къщата. Та, какво ще кажеш да се срещнеш с мен и Шелби някоя вечер през другата седмица? Ще пием по едно питие, може и да хапнем нещо.
— Добре, но тя може да се влюби в мен. Тогава ще останеш с пръст в устата и с разбито сърце.
— Вярно, всичко се случва. Но за всеки случай тя ще вземе със себе си една приятелка.
— А, не. — Ужасът от подобна перспектива накара Сет да вдигне ръце. — Никакви сватовничества, никакви запознанства. Ще трябва да се примириш, когато твоето момиче попадне под фаталния ми чар.
След вечерята, която беше шумна и весела, Сет се остави Дан да го придума да отидат в „Шайни“. Срещата им продължи с безкрайни спомени от детството и училището, на фона на лоша музика.
Когато се върна вкъщи, видя, че бяха оставили лампите на верандата и във всекидневната да светят, така че да не се пребие по стълбите. Въпреки това обаче се спъна в кучето, което се бе проснало и спеше пред вратата на банята.
Сет изруга тихо под нос, влезе в стаята си и се съблече. Ушите му все още бучаха от последното ужасно парче, когато се стовари на леглото и зарови лице във възглавницата.
Колко е хубаво човек да си е у дома, беше последната мисъл в съзнанието му, преди да потъне в дълбок сън без сънища.
— Мама? — Филип седеше в офиса над работилницата с високо вдигнати вежди. — Той е сънувал мама?
— Може да е било сън, а може и да не е.
Итън почеса брадата си.
— И ти каза, че носела онази стара шапка?
— Точно така.
— Тя често я слагаше — отбеляза Филип. — Най-вероятно е видял някоя снимка.
— Не, няма я на нито една снимка, която имаме. Проверих — отрече Кам. — Не казвам, че не е видял снимка, и не твърдя, че не е било просто сън. Но все пак е много странно. Тя често идваше и сядаше заедно с нас на кея, както е направила в съня му. Не се интересуваше от риболова, но ако някой от нас седнеше там и се замислеше за нещо, тя идваше и оставаше, докато не си признаехме какво ни мъчи.
3
Джаксън Полок — американски художник абстракционист от 40-те години. — Б.пр.