Седеше в колата на седалката до шофьора, който му бе почти непознат. Притежаваше само дрехите на гърба си и малко скромни лични вещи в книжната торбичка.
Стомахът му се бе свил на стегнато кълбо от нерви, макар да се стараеше лицето му да изразява отегчение и гледаше уж безразлично навън през прозореца.
Е, поне беше с този мъж, а не с нея. Това бе най-доброто, което можеше да получи.
Освен това мъжът беше трезвен и спокоен.
Той не вонеше на ракия или на ментовка като грозните гръмогласни типове, които Глория мъкнеше в дупката, където живееха. А и колкото пъти досега бе идвал да го види, старият мъж (казваше се Рей) му носеше сандвич или пица.
И говореше с него.
Възрастните, според неговия скромен опит, не разговаряха с децата. Говореха за тях, срещу тях, против тях, но не и с тях. Или крещяха и ругаеха.
Рей обаче говореше. А също така и слушаше. И когато го попита направо дали иска да живее с него, момчето не почувства задушаващия страх или горещите вълни на заливащата го паника, познати му от срещите с посетителите на майка му. Имаше чувството, че може би (но само може би) ще си отдъхне. Чувство, подобно на облекчение. Щеше да бъде далеч от нея. Това бе най-хубавото. Колкото повече часове пътуваха, толкова повече се отдалечаваха от нея.
Докато седеше мълчаливо в колата, той разсъждаваше. Помисли си, че ако нещата не потръгнеха, можеше да избяга. Мъжът беше стар. Едър, но стар. Имаше бяла коса и широко, набраздено от бръчки лице.
Сет му хвърли крадешком един бърз поглед и започна да рисува лицето на стареца в ума си.
Очите му бяха яркосини и това му се стори много странно, защото неговите собствени бяха със същия цвят.
Имаше силен глас, но когато му говореше, не звучеше като караница. Беше спокоен, с бавни движения, сякаш бе малко уморен. Поне така му се струваше.
Сега със сигурност изглеждаше уморен.
— Почти стигнахме — рече Рей, когато се озоваха на моста. — Гладен ли си?
— Ами не знам. Май бих хапнал нещо.
— Според мен момчетата винаги са гладни. Сякаш пълнят не едно коремче, а три бездънни ями.
Долови някаква приповдигната веселост в гласа на стария човек, но тя беше пресилена. Макар да бе само на десет години, момчето вече разпознаваше фалша.
Бяха стигнали достатъчно далеч, помисли си то. Ако се наложеше, щеше да избяга. Така че реши да сложи картите на масата и да разбере какво, по дяволите, става и защо.
— Как така ме взе със себе си? Защо? — запита направо то като възрастен човек.
— Защото се нуждаеш от дом.
— Я стига глупости! Хората не правят такива неща — да гледат чужди деца.
— Някои правят. Стела — моята жена, и аз ги правим.
