Ключът на смелостта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на смелостта». Краткое содержание книги:
Прекъсна мисълта си и се завъртя в кръг. Осъзна, че се бе отклонила от пътеката. Така й се падаше, защото се бе унесла в мисли. Тук ниската растителност бе по-гъста и имаше тръни, които можеха да разнищят панталона и якето й, ако не внимава.
Вдигна поглед и се опита да прецени посоката си по местоположението на слънцето, но небето се бе изпълнило с навъсени облаци, които пълзяха по бледия свод.
Реши просто да се върне малко назад. Нямаше от какво да се бои, защото тази гора бе не по-голяма от футболно игрище и щеше да излезе или край нивите, или на паркинга за каравани.
Ядосана на себе си, пъхна ръце в джобовете си и пое обратно. Въздухът бе станал по-хладен и по-скоро носеше мирис на сняг, отколкото на дъжд. Ускори крачките си, за да стигне по-бързо до колата си, както и да се стопли.
Дърветата изглеждаха по-големи и по-близо едно до друго, отколкото преди малко, а сенките й се струваха твърде дълги за този час на деня. Вече нямаше почукване на кълвач и шумолене на катерички. Гората бе тиха като гробница.
Отново спря, недоумявайки защо бе загубила ориентация на място, където често бе играла като дете. Нещата се бяха променили, разбира се. Всичко се променяше. Но нали на идване бе забелязала, че тук промените не са големи?
Потръпна при вида на дългите тъмни сенки, които пресичаха пътя й. Как бе възможно дърветата да хвърлят сенки, щом няма слънце?
Когато започнаха да прехвърчат първите снежинки, от гъсталака прозвуча дълбоко, дрезгаво ръмжене.
Навярно бе мечка. По тези хълмове все още се срещаха мечки. Спомняше си, че като малка бе виждала следите им и ошмулени от тях храсти. Понякога излизаха до караваните и ровеха в кофите за смет, ако не бяха добре затворени.
Въпреки че сърцето й подскочи, тя се постара да запази самообладание. Нито носеше храна, нито представляваше заплаха. Мечката не би имала повод да я нападне.
Просто трябваше да се върне на паркинга или през нивите до колата си.
Докато вървеше, няколко пъти хвърли поглед в посоката, от която бе дошло ръмженето. Започна да я обгръща мъгла със синкави краища.
Зоуи се завъртя на пета, бързо продължи през вече сипещия се на парцали сняг и потърси джобното си ножче.
Едва ли би могло да й послужи като оръжие, но се чувстваше по-уверена с него в ръка.
Отново чу ръмженето, този път по-близо и от другата страна. Затича се и сграбчи тежката си дамска чанта с дълга презрамка със свободната си ръка. Ако се наложеше, щеше да използва и нея, за да се отбранява.
Стисна зъби, за да престанат да тракат. Около нея толкова бързо натрупваше сняг, че скриваше следите й почти веднага след като ги остави.
Преследвачът й се движеше със същата бързина и спираше, когато тя се обърне. Знаеше, че е доловил миризмата и, както и тя неговата… силна и натрапчива.
Пред нея изникваха тръни, които препречваха пътя й със стъбла, дебели колкото ръката й, и бодли, които блестяха като остриета на бръсначи.
— Това не е истинско. Не е истинско — не преставаше да си повтаря Зоуи, но тръните раздираха дрехите и кожата й, докато си проправяше път сред тях.
Усети мириса на собствения си страх и собствената си кръв. Увивно растение опаса глезена й като камшик и я повали по очи на земята.
Задъхана, тя се обърна по гръб и видя мечка, но не от онези, които бродеха из гората или ровеха в кофите за смет. Бе черна като катран, с искрящи червени очи. Когато оголи зъби, Зоуи видя, че са огромни и остри като саби. Бързо разряза камшика с ножчето си и в този миг звярът се изправи на задни крака и закри всичко от погледа й.
— Подлец. Подлец.
Щом успя да се освободи, скочи на крака и отново побягна.
Щеше да я убие. Да я разкъса.
Тръгна наляво, пое си дъх и от гърлото й се изтръгна писък. В отговор зад нея прозвуча смях.
„Не е истина — трескаво си напомни тя, — но това не прави опасността по-малка“.
Разиграваше я, искаше първо да вземе страха й, а после…
Нямаше да умре тук. Нямаше да остави детето си без майка заради прищевките на един самозабравил се бог.
Наведе се, грабна повален клон, вдигна го като кол и на свой ред изръмжа.
— Хайде, копеле. Давай.
Затаи дъх и направи крачка назад, когато видя животното да се навежда към нея.
Изневиделица изскочи еленът и заби рога в тялото на мечката отстрани. Звукът от разкъсването на плътта и стонът от болка бяха ужасяващи. Бликнаха струи кръв, които набраздиха белия сняг като червени реки, когато звярът се обърна и впи острите си нокти в гърба на елена.