Ключът на смелостта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на смелостта». Краткое содержание книги:
— Радвам се.
И тя бе доволна, което малко я плашеше.
— Веднъж ми каза, че трябва да те попитам защо се завърна във Вали. Питам те.
— Добре. — Брад взе буркана с ягодов конфитюр и намаза от филийката си. — „Хоуммейкърс“ е нещо повече от бизнес. Нещо повече от традиция. Той е символ на семейството. Призвание за всеки от фамилията Вейн.
— И твое?
— Да, исках да науча и да разбера много неща, да добия опит. Трябваше да изляза от Вали, за да опозная организацията изцяло, а не само корените й.
Зоуи го гледаше. Бе облечен небрежно, с измачканата от нейните ръце риза, която бе лежала на пода цяла нощ. Все пак от него струяха сила и увереност, която навярно бе вродена.
— Гордееш се със семейството и корените си.
— Все повече. Наистина сме свършили доста добри неща. Не само в бизнеса, макар и на неговата основа. Дядо ми и баща ми са разработили програми и проекти на различни нива. Исках да се върна тук, където е началото, и да направя нещо сам. Възнамерявам да се отлича, и то с нещо, постигнато във Вали. — Остави чашата си. — Време е да тръгвам. Скоро ли ще излизаш?
— Да. Имам няколко дребни задачи. — Зоуи взе чинията му и я отнесе до мивката, преди той да я изпревари, и се обърна с лице към него. — Ще успееш, Брадли. Ти си от хората, които постигат целите си. Вали има късмет, че се върна.
За миг Брад загуби ума и дума.
— Това е най-милото, което би могла да кажеш за мен. Благодаря.
— Моля. Е, отивай на работа — каза тя и го целуна. — И покажи на какво си способен.
Лесно би свикнал с подобно изпращане сутрин. Прегърна я и отвърна на целувката й с доста по-пламенна. Когато я пусна, погледът й се премрежи. Още нещо, с което би могъл да свикне.
— Благодаря за закуската. Чао.
Зоуи изчака, докато излезе, и въздъхна дълбоко.
— Е, това ще поддържа настроението ми.
Един поглед към часовника в кухнята я накара да побърза да я приведе в ред.
Време бе да се залови със задачите си, или по-скоро — да тръгне по вече избрания път.
Въоръжена е картата и записките си, тя се качи в колата си и пое към своето минало.
Може би част от изпитанието й бе да изясни миналото, за да изгради бъдеще. Или това щеше да й помогне да намери пътя към ключа. И в двата случая нямаше да бъде излишно да посети някогашния си дом.
Неведнъж бе карала по тези пътища, но винаги с неохота и чувство за вина. Този път тръгна с надежда за откритие.
Хълмовете бяха почти сиви по това време на годината, с оголени дървета, които се издигаха към мрачно ноемврийско небе, и нападала по земята шума.
Стигна до тесен, криволичещ път между угар и малки къщи с дворове.
Много пъти бе вървяла пеша по него. Рано сутринта изпускаше училищния автобус, защото не успяваше да свърши всичко у дома навреме. Бе тичала през нивите за по-напряко и все още си спомняше уханието им в началото на лятото, когато бяха зелени.
Понякога се бе измъквала от къщи за тайна среща с Джеймс и ги бе прекосявала с разтуптяно сърце, за да стигне до мястото, където той я чакаше в колата си край пътя.
В тъмнината танцуваха светулки, а високите треви галеха прасците й. Тогава всичко й се струваше възможно, стига да го пожелае силно.
Сега знаеше, че нещата са постижими само ако човек полага усилия и дори тогава често му се изплъзват.
Спря в една отбивка недалеч от онази, в която се бяха срещали, провря се под бодливата тел и тръгна през угарта към горите.
Като дете ги бе смятала за свой дом. Нейните гори, пълни с тишина, тайни и вълшебства. Бе продължила да ги чувства така и когато бе пораснала. Място за разходки, размисли и планове.
Там, върху червено одеяло, постлано върху сухите листа и боровите иглички, вярваше, че е заченала детето, което изцяло бе променило хода на живота й.
Забеляза, че отъпканите пътеки са запазени. Значи все още имаше деца, които играеха, жени, които се разхождаха, и мъже, които ловуваха. Не се бяха променили. Може би смисълът бе точно този — че гората не се променя така бързо като онези, които бродят из нея.
Застана неподвижно за миг и вдъхна от тишината и есенния мирис на влага и гнила шума. Опита се да не мисли и остави инстинктите й да изберат посоката.
Загуба и отчаяние, радост и светлина. Бе познала всичко това тук. Кръв при загубата на невинност? Страх от последиците? Надежда, че любовта ще се окаже достатъчна?
Седна върху повалено дърво и се опита да си представи пътищата в живота си, тръгващи от тук. Ключът я очакваше в края на един от тях.
Чу почукване на кълвач и свиренето на вятъра сред оголените клони. В този миг съзря белия елен, който стоеше и я гледаше с изумруденозелени очи.
— Боже мой.