Следа

— Може ли да взема палтата ви? — попита госпожа Полсън, после с гримаса добави: — Моля за извинение. На вратата ви питам как си пиете кафето, а в хола ви каня да се съблечете… Напоследък никак не съм наред…

Двамата мълчаливо свалиха връхните си дрехи и домакинята ги окачи на дървената закачалка в кухнята. На нея Скарпета забеляза един яркочервен, ръчно плетен шал и кой знае защо реши, че е принадлежал на малката Джили. Кухнята не беше ремонтирана през последните едно-две десетилетия. Подът беше покрит със старомодни черно-бели плочки, а уредите бяха от модели, които отдавна не се произвеждаха. От прозорците се виждаше малкото задно дворче с дървена ограда, което свършваше при някаква постройка с полуразрушен плочест покрив, по ъглите му имаше мъх. В центъра на дворчето беше сметена купчина сухи листа.

Госпожа Полсън напълни чашите и посетителите се настаниха на дървената маса. Скарпета отбеляза чистотата и реда, които царяха тук. Над дървената дъска за рязане висяха акуратно подредени тенджери и тигани — всеки на отделна метална кука, умивалникът беше празен и излъскан до блясък. На плота имаше шишенце със сироп за кашлица, поставено редом с пакет книжни салфетки. Скарпета отпи глътка кафе.

— Не знам откъде да започна — промърмори госпожа Полсън. — Всъщност, не разбрах кои сте вие… Сутринта ми се обади детектив Браунинг и каза, че някакви външни експерти искали да ме посетят… После се обадихте и вие…

— Значи Браунинг ви е предупредил — подхвърли Марина.

— Да, беше достатъчно любезен да го стори — кимна госпожа Полсън и огледа с интерес лицето на Марино. — Не знам защо всичките тези хора… Всъщност, едва ли мога да ви разкажа кой знае какво… — Очите й отново овлажняха. — Би трябвало да съм благодарна… Не мога да си представя какво щеше да стане, ако никой не ме беше погледнал…

— Хората проявяват загриженост — каза Скарпета. — Затова и ние сме тук.

— Къде живеете? — попита жената и отпи една малка глътка от чашата си. Въпросът й беше насочен към Марино.

— Базата ни е в Южна Флорида, северно от Маями — отвърна той.

— А аз реших, че сте от Лос Анджелис — промълви домакинята и премести очи към шапката му.

— Имам здрави връзки там — невъзмутимо поясни Марино.

— Много интересно — каза тя, но не личеше да проявява особен интерес. Скарпета усети, че от жената се излъчва нещо особено, сякаш вътре в нея се беше скрило друго, коренно различно същество. — Телефонът не спира да звъни, търсят ме репортери и разни други хора. Всеки ден са тук… — махна с ръка към предната част на къщата: — Паркирали са един огромен микробус с антена отгоре, вероятно са от някоя телевизия… Мисля, че това е недостойно. Вчера една жена от ФБР ми обясни, че е така, защото никой не знае какво се е случило с Джили. После добави, че нещата не изглеждали чак толкова зле, колкото били очаквали. Не знам какво искаше да каже с това… Била виждала и много по-тежки случаи… За мен думите й са пълна безсмислица…