Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Задачата ми се оказа по-трудна, отколкото очаквах. Музиката на Шишко бе навсякъде около мен и да намеря пътя през нея бе като да се провирам през бодливи храсти в мъгла. Веднага щом си помислих това, звуците пуснаха пипалца и тръни. Музиката не може да нарани човек, но това не се отнасяше за тази. Запрепъвах се през мъгла от морска болест, глад и жажда. Гърбът ми бе напрегнат и студен, главата ми пулсираше от нестройната музика, която се закачаше по мен и ме теглеше назад. След известно време спрях. „Това е сън“, казах си и бодливите храсти се размърдаха подигравателно. Докато стоях неподвижно и обмислях положението си, започнаха да се увиват около краката ми. „Сън е“, повторих. „Не може да ме нарани“. Но думите ми се оказаха безсилни. Усетих как тръните пробиват гамашите и ме бодат, докато се мъчех да продължа напред. Хватката им се стегна и ме задържаха.
Отново спрях, мъчех се да се успокоя. Онова, което бе започнало като внушение на Шишко чрез Умението, се бе превърнало в мой собствен кошмар. Изправих се под тежестта на бодливите клони, които ме теглеха към земята, и извадих меча на Искрен. Разсякох клоните и те отстъпиха, гърчеха се като умиращи змии. Окуражен, дадох на меча огнено острие, което обгори растенията и освети пътя ми през гъстата мъгла. „Върви нагоре — казах си — Само в долините има мъгла. По върховете на хълмовете е ясно и няма храсти“. И наистина се оказа така.
Най-сетне се освободих от навятата от Умението на Шишко мъгла и се озовах на границата на съня на Копривка. Взирах се нагоре към стъклена кула на върха на хълм. Познах приказката. Склонът над мен бе покрит с оплетени конци. Когато се озовах сред тях, залепнаха като паяжина. Знаех, че Копривка ме усеща. Въпреки това ме остави да се оправям сам и нагазих до глезените в плетеницата, представляваща всички неизпълнени обещания, давани на принцесата от лъжливите й ухажори. Според приказката само мъж с чисто сърце можел да мине по пътеката, без да падне.
В съня отново се бях превърнал във вълк. Скоро и четирите ми лапи се оказаха в плен на лепкавите нишки и се наложи да спра и да ги освободя със зъби. Поради някаква причина нишките имаха вкус на анасон — приятен в малки количества, но доста задавящ, когато устата ти е пълна с него. Когато най-сетне стигнах стъклената кула и погледнах нагоре, гърдите ми бяха мокри и от челюстите ми се стичаха лиги. Отърсих се и капките полетяха във всички посоки.
— Няма ли да ме поканиш да се кача?
Тя не отговори. Беше се опряла на парапета на балкона и се взираше някъде надалеч. Погледнах надолу към дълбоките долини, където храстите протягаха клони над покрова на мъглата. Мъглата наистина ли бе припълзяла по-близко, или така ми се струваше? Копривка продължаваше да не ми обръща внимание. Обиколих кулата. В приказката нямаше врата и Копривка я беше пресъздала точно. Означаваше ли това, че е имала любим, който се е оказал неверен? Сърцето ми прескочи и за момент забравих защо съм дошъл. Клекнах на задните си лапи и погледнах нагоре към балкона.
— Кой те е предал? — попитах.
Тя продължи да се взира в далечината. Помислих си, че няма да ми отговори.
— Всички — каза тя, без да поглежда към мен. — Махай се.
— Как бих могъл да ти помогна, ако се махна?
— Не можеш да ми помогнеш. Самият ти често го повтаряш. Така че просто се махай и ме остави. Като всички други.
— Кой си е отишъл и те е оставил сама?
Това предизвика свирепия й поглед. Заговори тихо, гласът й бе изпълнен с болка.
— Ха, и питаш! Брат ми например. Брат ми Пъргав, за когото каза, че скоро щял да се върне у дома. Е, не се върна! И глупавият ми баща реши да тръгне да го търси. Сякаш човек със замъглени очи може да намери нещо! Казахме му да не тръгва, но не ни послуша. И нещо е станало, не знаем какво, но конят му се върна без него. Затова тръгнах с моя кон, въпреки писъците на майка ми, че не бива да заминавам, тръгнах по следите му и намерих татко край пътя, целия в синини и окървавен, мъчеше се да допълзи до вкъщи. Прибрах го, а майка ми отново ме сгълча, че не съм я послушала. И сега баща ми е на легло, лежи и само гледа в стената и не говори с никого. Майка ни забрани да му даваме бренди. И той не ни говори, нито казва какво се е случило. А от това мама е бясна на всички ни. Сякаш аз съм виновна.
Някъде по средата на тази тирада от очите й започнаха да текат сълзи. Капеха от брадичката й върху ръцете, стичаха се по стената на кулата и бавно се втвърдяваха в опалови нишки на нещастието. Вдигнах се на задни лапи и ги задрасках, но бяха твърде гладки и тънки, за да намеря опора. Отново клекнах. Чувствах се кух и стар. Опитах се да си кажа, че мъката в дома на Моли няма нищо общо с мен, че не съм я причинил и не бих могъл да я излекувам. Но все пак корените й бяха дълбоки, нали?