Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Отпуснах се и едва сега осъзнах колко напрегнат съм бил. Шишко заспа по-дълбоко и чертите му донякъде се поизгладиха. Вятърът в песента му вече не виеше така злокобно. Спокойствието, което се излъчваше от Уеб, бе докоснало и двама ни. Топлата му безметежност се събираше около мен и разпръсваше безпокойството и умората ми. Ако това бе Осезание, той го използваше по начин, какъвто не бях изпитвал никога. Беше просто и естествено като топлината на дъха. Открих, че му се усмихвам, и той отвърна на усмивката ми. Белите му зъби проблеснаха през брадата.
— Чудесен ден за молитва. Впрочем, като повечето.
— Това ли правеше? Молеше се? — Той кимна. — И каква беше петицията ти към боговете?
— Петиция? — Той вдигна вежди.
— Нима молитвата не е това? Да увещаваш боговете да ти дадат, каквото искаш?
Той се разсмя. Гласът му бе дълбок като вятъра, но по-мил.
— Някои сигурно се молят така. Но не и аз. Вече не.
— Какво искаш да кажеш?
— О, мисля, че децата се молят така, за да намерят изгубена кукла, татко да донесе вкъщи добър улов риба или никой да не забележи някоя беля. Децата си мислят, че знаят кое е най-доброто за тях, и не се боят да молят божественото за него. Но аз съм живял много години и би било срамно, ако се заблуждавам по този начин.
Облегнах гръб на релинга и се настаних по-удобно. Сигурно ако си свикнал с клатушкането, това помага да си починеш. Мускулите ми обаче не бяха съгласни с тази теза.
— Така значи. И как се моли един мъж?
Той ме погледна развеселен, клекна и седна до мен.
— Нима не знаеш? Тогава как се молиш ти самият?
— Не се моля. — Премислих и се разсмях. — Освен ако не съм ужасен. Тогава май се моля като дете. „Измъкни ме и никога повече няма да правя такива глупости. Само ме остави жив“.
Той също се разсмя.
— Е, май засега молитвите ти са били изпълнени. А ти спазваш ли обещанието си към божественото?
Поклатих глава и се усмихнах печално.
— Боя се, че не. Просто намирам друга посока на глупостта си.
— Именно. Така правим всички. Затова научих, че не съм достатъчно мъдър, за да моля божественото за каквото и да било.
— Аха. Тогава как се молиш, щом не искаш нищо?
— Ами, молитвата за мен е по-скоро слушане, отколкото искане. И след всички тези години открих, че ми е останала само една-единствена молитва. Трябваше ми цял живот да я намеря и мисля, че е същата, която би открил всеки, ако се позамисли достатъчно дълго.
— И каква е тя?
— Помисли — отвърна ми той с усмивка.
Стана и се загледа в морето. Зад нас платната на следващите ни кораби се издуваха като гуши на гълъби в брачен сезон. Гледката беше приятна по свой начин.
— Винаги съм обичал морето. Стъпих на палуба още преди да мога да говоря. Тъжно ми е, че приятелят ти изживява такова страдание. Моля те, кажи му, че ще му мине.
— Опитах. Но май не може да ми повярва.
— Жалко. Е, в такъв случай ти желая късмет. Може би ще се чувства по-добре, когато се събуди.
Понечи да се отдалечи, но внезапно се сетих, че имам и друга работа с него. Станах и аз.
— Уеб? Пъргав с теб ли дойде? Момчето, за което говорихме?
Той спря и се обърна.
— Да. Защо питаш?
Направих му знак да приближи.
— Помниш ли, че е онова Осезаващо момче, с което те помолих да поговориш?
— Разбира се. Именно затова ми стана много приятно, когато дойде при мен и предложи да бъде мой „паж“, ако го взема с мен и го уча. Сякаш знам какво трябва да прави един паж! — Разсмя се на тази глупост, но сериозното ми изражение го накара да млъкне. — Какво има?
— Пратих го у дома. Открих, че изобщо не е получавал разрешение от родителите си да идва в Бъкип. Мислят, че е избягал, и страшно се измъчват от изчезването му.
Уеб обмисляше чутото. На лицето му не се четеше нищо. После поклати тъжно глава.
— Сигурно е ужасно любим човек да изчезне и да те остави да се тревожиш какво е станало с него.
В ума ми моментално изникна образът на Търпение; запитах се дали не го каза точно, за да ме бодне. Може би не, но възможният му критицизъм все пак ме подразни.
— Казах на Пъргав да се върне у дома. Длъжник е на родителите си, докато не достигне зрелост или не бъде освободен от тях.