Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Тя спаси живота на адюнктата — рече Троутслитър. — Толкова добре ли е това?
— Не е твоя работа дори да питаш — каза Балм. — Фид ни събира. Има да ни каже някои неща. За това, предполагам. За адюнктата — и какво предстои. Все още сме морска пехота. Ние сме морската пехота и имаме тежките в редиците си, най-упоритите бикове, които съм виждал.
След това се обърна, тъй като двама редовни от постовете се приближаваха към тях. Носеха два самуна хляб, увита буца сирене и глинена бутилка от Седем града.
— Какво е това? — учуди се Детсмел.
Двамата войници спряха на няколко крачки от тях и този отдясно отвърна:
— Стражата се смени, сержант. Донесоха ни малко закуска за нас. Но не бяхме много гладни. — После двамата оставиха нещата на голата земя, кимнаха и тръгнаха обратно към лагера.
— Изринатото шкембе на Гуглата — измърмори Детсмел.
— Изчакайте с яденето — каза Балм. — Още не сме свършили. Уидършинс.
— Лабиринтите са болни, сержант. Видяхте какво правят на нас, маговете. А има и нови. Нови лабиринти, имам предвид, но никак не са приятни. Все пак бих могъл да бръкна в тях, щом ми омръзне да съм абсолютно безполезен.
— Ти си най-добрият между нас с арбалета, Уидър, тъй че не си безполезен дори и без магия.
— Може би, Троутслитър, но не го чувствам така.
— Детсмел — рече Балм. — Ти направи някакво изцеряване.
— Да, но Уидър е прав. Не е приятно. Проблемът — за мен, искам да кажа — е, че все още някак съм свързан с Гуглата. Въпреки че той е, ъъ, мъртъв. Не знам защо трябва да е това, но магията, която идва от мен, е студена като лед.
Уидършинс го погледна намръщено.
— Лед? Това е нелепо.
— Гуглата е проклет Джагът, тъй че не е. И е, защото е… ами, умрял.
Троутслитър плю на земята и попита:
— Ако наистина е умрял, както казваш, не върви ли в селението си? И не трябва ли поначало да е умрял, след като е Бог на Смъртта и прочие? Това, което говориш, е нелепо, Детсмел.
Некромантът се оклюма.
— Знам.
— Другия път като правиш изцеряване, дай ми да подуша — каза Уидършинс.
— Пак ще повърнеш.
— И какво?
— Какво мислиш, Уидър? — попита Балм.
— Мисля, че Детсмел не използва вече магията на Качулатия. Мисля, че лабиринтът трябва да е Омтоуз Феллак.
— И на мен ми хрумна — измърмори Детсмел.
— Има един начин да го проверим със сигурност — каза Балм.
Уидършинс изруга.
— Да. Не знам подробностите, но разправят, че има счупени ребра, може би дори храчи кръв и още има сътресение. Но с оня неин отатарал никой не може да направи кой знае какво.
— Но Омтоуз Феллак е Древен. — Детсмел кимаше. — Трябва да идем. Струва си да се опита.
— Ще идем — рече Балм. — Но първо ще ядем.
— И оставяме адюнктата да я боли?
— Ядем и пием тук — каза твърдо Балм. — Защото сме морска пехота и ме ритаме прах в лицата на приятелите ни войници.
— Точно така — рече Уидършинс и добави: — Освен това умирам от глад.
Шортноус беше загубил четири пръста на лявата си ръка. За да спре кървенето, продължило и след като му ги бяха зашили, ги беше държал притиснати до котлето на огъня. Сега краищата изглеждаха стопени и имаше мехури нагоре до кокалчетата. Но кървенето беше спряло.
Тъкмо се беше наканил да изповяда неугасващата си любов към Флашуит, когато цъфна сержантът от Осемнайсето и прибра и Флашуит, и Мейфлай, тъй че беше сам, последният останал от старото отделение на Геслер.
Поседя малко сам и с един трън пукна мехурите, а след това ги изсмука. След като свърши и това, поседя още, загледан в догарящия огън. В битката откъснатият пръст на един от гущерите беше паднал отзад на врата му, между бронята и ризата. Когато най-сетне го измъкна, с Мейфлай и Флашуит го опекоха и го изядоха. Кокалчетата пък си разделиха и ги овързаха в косите си. Така правеха Ловците на кости.
Двете настояха той да вземе най-дългия, заради това, че ръката му беше скълцана, и сега той висеше под брадата му, изпъкваше над другите кокалчета от пръсти, всички от ледерийски войници. Беше тежък и толкова дълъг, че тупаше в гърдите му, когато вървеше, а той реши да направи точно това, след като осъзна колко е самотен.
Вдигна мешката, метна я на рамо и тръгна. Трийсет и две крачки, и стигна до бивака на старото отделение на Фид, където намери място да си вдигне палатката, остави брадвичката в нея и после седна при другите войници.