Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Хареса ти идеята, нали? Толкова, че да се вкопчиш в нея веднага. Добре.“
— Тогава ще ти направя малко компания, поне докато дойдат.
— Не се задържай дълго — подхвърли Блистиг. — Ще направиш лошо впечатление.
— Не се съмнявам. Няма да прекалявам.
— Всъщност — продължи Блистиг, — виждам, че другите Юмруци вече идват насам. Ако искаш да си избереш по-удобно място в палатката, Върховен жрец, сега е моментът.
„Е, добре, и аз мога с радост да се вкопча в това.“
— Добра тактика, Юмрук. Ще се вслушам в съвета ти.
Поклони се, обърна се и мина между двамата стражи. Улови погледа на единия и смигна.
Не получи нищо в отговор.
Лостара Юил чу вика, обърна се и видя четиримата тръгнали към нея морски пехотинци. Сержантът от Дал Хон, как му беше името? Балм. След него се мъкнеха трима войници, сигурно онова, което бе останало от отделението му.
— Искате ли нещо, сержант? Побързайте, отивам в командната палатка.
— Ние също — каза Балм. — Имаме тук един лечител, може да направи нещо за нея.
— Сержант, не става така…
— Би могло — каза високият войник с белезите на шията. Гласът му бе тънък и стържещ като камък, точещ желязо.
— Обяснете.
— Смятаме, че използва Древен лабиринт, капитане — каза друг войник.
— Какво? Как, в името на Гуглата, е възможно това?
Лечителят излезе напред. Леко се запъна, преди да заговори:
— Струва си да опитам, сър. Мисля, че Уидършинс е прав този път.
Лостара помисли за миг и кимна.
— Последвайте ме.
Морските пехотинци нямаха навик да губят времето на хората, а искането да се явят пред адюнктата не беше най-страстната амбиция за повечето от тях. „Следователно мислят, че са се докопали до нещо. Струва си да видим дали са прави. Главоболията й се влошават — вижда се ясно.“
Събралите се при входа на командната шатра Юмруци я видяха и безгрижният разговор прекъсна. „Дори и вие. Добре. Продължавайте така.“
— Юмруци — каза Лостара. — Отворете ни път, моля. Тези бойци имат уговорена среща с адюнктата.
— За пръв път го чувам — рече Кайндли.
— Ами, доколкото помня, останалите тежки и морска пехота сега са под командването на капитан Фидлър, а той отговаря само пред адюнктата.
— Смятам да поставя този въпрос пред адюнктата — отвърна Кайндли.
„Няма смисъл.“
— Ще се наложи да го отложите за след преговорите, Юмрук. — Махна с ръка и поведе войниците между старшите командири. „И ще спрете ли да ме гледате така?“ Гърбът й се стегна от погледите им, докато минаваше, и беше истинско облекчение, когато най-сетне се шмугна в сенчестия вход на палатката.
Повечето вътрешни платнени стени бяха махнати и вътрешността изглеждаше по-просторна. Само в другия край се поддържаше интимен кът за спане на адюнктата, с няколко тежки завеси, изпънати от едната страна до другата. Единственият вътре беше Банашар, седнал на една дълга пейка с гръб към външната стена, скръстил ръце и сякаш задрямал. Имаше една дълга маса, още две пейки и нищо друго, дори фенер. „Не, без фенер. Светлината я пронизва като нож.“
Щом отделението се подреди зад Лостара, една от завесите се дръпна.
И адюнкта Тавори се появи.
Дори от десет крачки Лостара видя лъсналата на пребледнялото й чело пот. „Богове, ако армията види това, ще се стопят като сняг в огън. Да ги издуха вятърът.“
— Какво правят тези морски пехотинци тук, капитане? — Думите прозвучаха вяло и равнодушно. — Очакваме официални гости.
— Този отдельонен лечител смята, че може да направи нещо за вас, адюнкта.
— Значи е глупак.
Споменатият войник пристъпи напред.
— Адюнкта. Аз съм ефрейтор Детсмел, Девето отделение. Лабиринтът ми беше на Качулатия.
Посърналите очи на Тавори примигаха.
— Ако разбирам добре ситуацията, ефрейтор, имате съчувствието ми.
Той сякаш се обърка.
— Ъъ, благодаря ви, адюнкта. Работата е там, че…
Вдигна ръце и Лостара ахна, когато от лечителя блъвна мразовит въздух. Островърхият покрив се заскрежи. Дъхът на Детсмел заизлиза на бели валма.
Магът, Уидършинс, рече:
— Омтоуз Феллак, адюнкта. Древен.
Тавори стоеше, като замръзнала. Само очите й се присвиха.
— Джагът ли си намерил за покровител, Детсмел?
— Бога на смъртта вече го няма — заговори Уидършинс и зъбите му затракаха, може би понеже топлината спадаше рязко, а може би не. — Но е възможно самият Качулат да не е толкова умрял, колкото си помислихме.
— Помислихме си го, нали? — Устните на Тавори се присвиха, докато гледаше Детсмел. — Лечител, заповядайте.
Балм почти извлече Детсмел навън. Троутслитър и Уидършинс вървяха от двете му страни със свирепи лица, сякаш всеки момент бяха готови да извадят оръжие, ако някой се доближи.