Сакатият бог

Лагерът на морската и тежката пехота беше в бъркотия. Неподредено, немарливо. Пръснати отделения, празни места на мястото на други. Палатки, провиснали от небрежно забиване на колчетата. Оръжейни колани, очукани шлемове и разхвърлена броня по земята сред кокали от родара и сварени ребра от мириди. Плитки дупки, вмирисани от повръщано — войниците се оплакваха от някаква стомашна гадина, но по-вероятно бе просто от нерви, ужасната последица от всяка битка. Киселината от оцеляването, която продължава да пари нагоре по гърлото.

И навсякъде около тях — утрото, проснало се в кроткото си безумство, безчувствено както винаги. Изсветляващо небе, кръжащи и бръмчащи насекоми, глухо мучене на животни, подкарани на заколение. Едно нещо липсваше обаче. Разговорите. Войниците седяха навели глави или поглеждаха от време на време, с помръкнали и отчуждени очи.

Всички под обсада. От зевовете около кръга, от купчините палатки, оставени сгънати и вързани с колчетата и въжетата. Мъртвите също нямаха какво да кажат, макар че всички все още седяха и ги чакаха.

Ърб спря при един такъв накъсан кръг седящи войници. Бяха поставили котле върху жарта и парата, която се вдигаше от него, беше тежка, опияняваща. Той ги огледа. Две жени, двама мъже.

— Двайсет и второ отделение?

По-възрастната жена кимна, без да вдига глава. Ърб помнеше, че я е виждал. Живо лице, помнеше. Остър език. Град Малаз може би, или Ю’Гатан. Островитянка със сигурност.

— Всички, стани.

На лицата, които се вдигнаха към него, имаше негодувание. Другата жена, млада, тъмнокожа и тъмнокоса, имаше изумително сини очи, които блеснаха от гняв.

— Страхотно, сержант — заговори тя с акцент, какъвто не бе чувал досега. — Току-що си попълни отделението. — Щом видя Солтлик, застанал зад Ърб, изражението й се промени. — Тежък. — Жената кимна почтително.

Другата изгледа навъсено приятелите си.

— Това, което виждате пред себе си, момчета и момичета, е Тринайсето. Това отделение, и на Хелиан, пиха гущерска кръв онзи ден. Тъй че всички стани, мамка му, и веднага! — Даде им пример. — Сержант Ърб, аз съм Класп. Дойдохте да ни приберете, добре. Все някой трябваше да ни прибере.

Другите се бяха вдигнали на крака, но по-младата жена продължаваше да се мръщи.

— Загубихме добър сержант…

— Който не слушаше, като казаха „залегни“ — сряза я Класп.

— Винаги си вреше носа навсякъде — каза единият мъж, картулиец с мазна брада.

— Любопитство — подхвърли другият, нисък плещест фалариец с дълга коса с цвета на опръскано с кръв злато. Върхът на носа му бе отсечен и бе хванал дебела коричка.

— Свършихте ли с елегията? — каза Ърб. — Добре. Това е Солтлик. Значи, лицата ги знам, тъй че ви познавам всичките. Сега да чуя имената.

— Бърнт Роуп, сержант — каза картулиецът. — Сапьор.

— Лап Туърл — представи се фалариецът. — Резач.