Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
различно.
Поклатих глава и тръгнах напред. Съмненията нямаше да ни отведат доникъде. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш - това е главно-то правило в живота ми.
Сигурна съм, че сеньора Салвадор си имаше специален ритуал или жертва за откриване на гроба на зомби. Явно спазваше доста повече правила от мен самата. Разбира се, уменията й позволяваха да затваря души в гниещи трупове. Аз лично не съм мразила човек толкова, че да му сторя такова нещо. Да убивам да, но да затворя душата му и да го карам да седи и да чака, и да чувства как тялото гние. Не, това не е просто извратено, по-лошо е. Това е зло. Сеньората трябваше да бъде спряна и само смъртта би помогнала. Въздъхнах. Друг проблем - за друга нощ.
Притесняваше ме фактът, че стъпките на Долф отекват в синхрон с моите. Погледнах през рамо към двамата изтребители. Те избиваха всичко - от термити до гули, но гулите са страхливци и най-вече - мър-шояди. Каквото и да търсехме тук, то не закусваше мърша.
Чувствах и тримата зад гърба си. Стъпките им май бяха по-шумни от моите. Опитах се да прочистя съзнанието си и да започна с претърсването, но чувах само стъпките им. Усещах единствено страха на жената. Те ми пречеха да се концентрирам.
Спрях.
- Долф, трябва ми повече пространство!
- Това пък какво значи?
- Отдръпни се малко. Съсипваш ми концентрацията!
- Може да се озовем твърде далече, за да ти помогнем.
-Ако зомбито излезе от земята и се впие в мен. свих рамене. -Какво ще правите тогава - ще го полеете с напалм и ще ме препечете и мен, а?
- Ти каза, че единственото ни оръжие е огънят - напомни ми той.
- Така е, но ако зомбито наистина нападне някого, кажи на изтребителите да не пържат жертвата!
- Ако зомбито докопа някой от нас, не можем да използваме напалм? - уточни той.
- Бинго!
- Можеше да го споменеш по-рано.
- Току-що се сетих.
- Страхотно!
Свих рамене.
- Ще си взема бележка. Пропускът е мой. Просто се поотдръпнете и ме оставете да си върша работата! - приближих се достатъчно до него, за да прошепна: - И наблюдавай жената. Струва ми се достатъчно уплашена, за да започне да стреля по сенки!
- Те са изтребители, Анита, не са ченгета или убийци на вампири!
- Тази вечер обаче животът ни зависи от тях, така че я дръж под око, става ли?
Той кимна и погледна към двамата изтребители. Мъжът се усмихна и кимна. Момичето продължаваше да се озърта. Почти можех да подуша страха й.
Тя имаше право да се бои. Защо тогава се дразнех толкова? Защото ние с нея бяхме единствените жени наоколо и трябваше да се покажем по-добри от мъжете. По-смели, по-бързи, по-сръчни. Това е правилото при игра с големите момчета.
Закрачих сама през тревата. Изчаках, докато единственото, което започнах да чувам, беше самата трева - мека, суха, шепнеща. Като че ли се опитваше да ми каже нещо със своя стържещ, трескав глас. Трескав и уплашен. Тревата ми звучеше уплашена. Това беше глупаво. Растенията не могат да чувстват. Аз обаче мога, а цялото ми тяло беше покрито с пот. Тук ли беше? Дали тук, в тревата, се криеше в очакване тварта, която бе превърнала жив човек в порции сурово месо?
Не. Зомбитата не са достатъчно умни за такива неща, но, разбира се, това се бе оказало достатъчно хитро да се скрие от полицията. Което си е ум като за един труп. Прекалено много ум. Може и да не беше зом-би, всъщност. Най-сетне бях намерила нещо, което да ме плаши повече от вампирите. Смъртта не ме тревожи чак толкова. Заради християнството и тъй нататък. Но начинът, по който умираш. Да те изядат жив. Един от трите най-непредпочитани от мен начини да си идеш от този свят.
Кой изобщо би си помислил, че мога да се страхувам от зомби от каквото и да е зомби? Колко иронично. Ще се посмея после, когато устата ми не е толкова пресъхнала, дявол го взел.
Долавяше се същото онова тихо очакване, присъщо на всички гробища. Сякаш погребаните колективно сдържат дъх в очакване, но на какво? На възкресение? Може би. Но съм се занимавала с мъртвите твърде дълго, за да вярвам точно в този отговор. Умрелите са като живите. Вършат различни неща.
Повечето хора умират и отиват в рая или в ада, и това е всичко. Но малцина, по някаква тяхна причина, не го правят. Призраци, неспокойна душа, насилие, зло или просто объркване - всичко това може да прикове един дух към земята. Не казвам, че приковава душата. Не вярвам в това, но остава да се рее все някакъв спомен за душата, естеството.