Летният рицар
- Автор: Батчер Джим
- Серия: The Dresden Files #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504435
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Летният рицар». Краткое содержание книги:
И точно когато изглежда, че нещата няма как да станат по-зле, на сцената се появява Зимната кралица на феите. Тя му прави предложение, което Хари няма как да откаже, ако иска да се освободи от контрола на своята фея кръстница и – с малко повече късмет – да сложи край на гадната поредица от лошо стечение на обстоятелствата. Единственото, което трябва да направи, е да открие кой е убил дясната ръка на Лятната кралица – Летния рицар, и да изчисти името на Зимната кралица.
Задачата изглежда доста проста, докато Хари Дрезден не разбира, че съдбата на целия свят зависи от разрешаването на този случай.
Огретата се смятаха за диви феи – можеха да работят и за Зимата, и за Лятото и по темперамент варираха между добродушни главорези и злобни главорези. Грум не изглеждаше да е от първия тип, но определено не му липсваха нито решителност, нито сдържаност. Една обикновена ходеща планина от мускули от Небивалото едва ли би се удържала от изкушението да ме направи на кайма, независимо от това, какво подвикват съседите. Това означаваше, че Грум е нещо повече от един обикновен мечок, от което следваше, че е опасен, дори и ако не се вземе под внимание с каква лекота беше преодолял заклинанието, което му направих.
Всички огрета имат вродената способност, повече или по-малко, да неутрализират магическите сили. Заклинанието ми беше оказало върху Грум не по-голям ефект, отколкото ако се бях опитал да го поразя с електрически заряд, като преди това си потъркам крака от килима. Това означаваше, че е силен и опитен. Което се потвърждаваше и от скоростта, с която променяше вида си. Един обикновен бияч, ходеща торба с мускули, не би могъл да приеме човешка форма, и то заедно с дрехите, с такава лекота.
Ум плюс сила, плюс бързина означава гаден кучи син. Най-вероятно беше нечий доверен телохранител или много ценен наемник.
Но за кого работеше?
Когато спрях на светофара, погледнах още веднъж снимката, която бях взел от Грум.
– По дяволите – промърморих. – Кои са тези хора?
Добавих това към списък от въпроси, които се множаха като плесен в мазе.
Когато пристигнах, погребението на Роналд Руел вече беше започнало. Погребално бюро „Фланъри“ в Ривър Норт допреди няколко години беше семейна фирма. Сградата беше стара, но винаги спретната и подредена. Сега грижливо порязаните храсти бяха заменени с големи камъни, които несъмнено бяха по-лесни за поддържане. Паркингът се беше напукал и само около половината от уличните лампи работеха. Над предната врата имаше светеща в синьо-зелено фирмена табела, на която пишеше: ПОГРЕБАЛНА КЪЩА „ВЕЧЕН ПОКОЙ“.
Паркирах костенурката, пъхнах снимката в джоба си и излязох от колата. Нямаше как да взема жезъла или стрелящата си пръчка в погребалната къща. Хората, които не вярват в магията, те гледат странно, когато влезеш в помещението с голяма тояга, украсена с руни и магически знаци. А хората, които знаят какъв съм, реагират така, сякаш съм окичен с боеприпаси и нося във всяка от ръцете си едрокалибрени картечници в стила на Джон Уейн. В залата можеше да има мнозина и от двата вида, така че се ограничих само с неща, които не бият на очи: пръстенът ми, почти изпразнен, защитната ми гривна и сребърният амулет пентаграм на майка ми. Видът на отражението ми в стъклената врата потвърди, че не съм подходящо облечен за събитието, но не бях тук, за да пишат за мен в светската хроника. Влязох и се насочих в залата, където се прощаваха с Роналд Руел.
Възрастният човек беше облечен в сив копринен костюм с металически отблясък. Явно беше предназначен за по-млад и доста по-едър човек. Щеше да изглежда много по-добре в костюм от туид. Собственикът на погребалното бюро беше поработил отгоре-отгоре и по привеждането в ред на Руел. Бузите му изглеждаха твърде червени, а устните му си бяха останали твърде сини. На бузите се виждаха ямички на местата, където са ги шили, за да не се отваря устата. Никой не би направил грешката да вземе Руел за възрастен мъж, потънал в дрямка – личеше си, че това е просто един труп. Залата беше наполовина празна – хората разговаряха на малки групички или се разхождаха напред-назад пред ковчега.
Никой не стоеше в сянка, пушейки цигара или оглеждайки с подозрение събралите се. Не виждах и никого, опитващ се бързо да скрие окървавен нож зад гърба си или мъчещ се да оправи разлепения си мустак. Това означаваше, че подходът на Доблестния Дъдли не може да се приложи за разкриване на убиеца. Може би той или тя, или те просто не бяха тук.
Разбира се, беше напълно възможно някоя фея да се бе скрила зад воал или илюзия, преди да влезе, но дори най-опитните от тях имат затруднения с това в света на смъртните. Наистина, Маб изглеждаше добре, но в никакъв случай не бих нарекъл външността й нормална. Същото се отнасяше и за Грум. Тоест той изглеждаше като човек, разбира се, но в същото време приличаше на статист от „Недосегаемите“. Феите умеят да правят доста неща наистина добре, но умението да останат незабелязани сред множество хора не е едно от тях.