Три ябълки паднаха от небето
- Автор: Абгарян Наринэ
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-29-0
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Три ябълки паднаха от небето». Краткое содержание книги:
– Какво е това? – попита Валинка и обърна в ръцете си пакетчето.
– Лайно, ето какво – изсумтя Мамикон.
– В какъв смисъл лайно?
– Мая, снахата я слага в тестото. Бързо бухва, но хлябът става безвкусен. Все едно ядеш памук.
Той изцъка недоволно с език, после зарови нос във вълнената кърпа, махна за довиждане и храбро закрачи през фъртуната.
Валинка разчисти масата, изми съдовете. Поседя малко, помисли. Реши да не протака и да омеси малко тесто с маята – колкото да опита, после опече в печката на дърва няколко питки. Отряза си едно крайче, хапна го със сирене, после с мед, след това – с масло. Вано също си отчупи малко, опита го, направи кисела физиономия.
– Няма да ям такова нещо!
Валинка се заметна с тежката плетена жилетка, уви в салфетка половин питка и отскочи до съседката.
– Не се яде – гласеше безпощадната ѝ присъда, след като тя изплю хляба.
– Така си е – съгласи се с въздишка Валинка.
Сърце не ѝ даде да изхвърли маята, изпратена от Тигран. Затова тя прибра другите пакетчета в зимника и си обеща да се отърве от тях – веднъж да им изтече срокът на годност.
И този ден дойде, при това по някакъв изумителен начин съвпадна с пристигането на Тигран. Валинка изнесе тържествено маята на двора. Сребристобелите пакетчета проблясваха празнично на слънцето. Тя ги повъртя в ръце, помисли, помисли и отиде да донесе ножица, после разряза внимателно всяко от пакетчетата и изсипа съдържанието в една паница. Изхвърли маята в ямата под нужника, а самите пакетчета нареди на купчинка, върза ги с конец и ги прибра в най-горния шкаф в кухнята. Все щяха да ѝ послужат за нещо.
Накрая с чувство на изпълнен дълг се зае със салито. Направи тесто с брашно, вода и сол, намаза го няколко пъти с топено краве масло с орехов привкус, прибра го в зимника – до другия ден. Салито се яде топло, затова Валинка смяташе да го изпече вече след като пристигнеха любимите на сърцето ѝ гости. Докато свърши едно-друго, кокошката се свари. Валинка прецеди мазния бульон, посоли го, изми зрънце по зрънце булгура – от най-добрия, добави го в бульона, разбърка го, остави го да къкри на слаб огън. Седна да маха костите от месото.
На най-горната полица в бюфета със съдовете беше сложена снимката на Вано. Валинка собственоръчно ѝ беше измайсторила рамка от капака на кутията с онези обувки. На снимката Вано беше на четиресет и една години, точно колкото сега бе и внук им Тигран.
– Вано джан – подхвана Валинка и вдигна очи към мъжа си, който се усмихваше. – Няма да се посрамя, няма да опозоря името ти. Ще ги посрещна, както си му е редът – ще ги нагостя така, че да си оближат пръстите, ще им постеля чиста постеля, ще бъда мила и търпелива. Така че не се притеснявай. Наз-ста-ся ще остане доволна.
Глава 5
Звездите още не бяха успели да се разтворят в небето, а ранобудните пчели вече жужаха делово, летяха към пробуждащите се растения и влюбените птички пееха песен на новия ден. Светът беше прекрасен и безметежен, светът се радваше и пееше като дете, умито и нахранено след дълъг сън. Въздухът звънтеше тънко и звънко, въздухът струеше и струеше – капка по капка. Въздухът витаеше, изпълваше, рееше се, плискаше се, дишаше и... миришеше. Миришеше така, че цялото село в пълен състав – ако не броим Мукуч Германцанц, който бе заминал за долината, и грохналия Анес, който точно този ден намери да легне с пристъп на подагра – се стече в къщата на Валинка Ейбоганц. Дойде дори Анатолия – хванала под ръка Василий, за пръв път се появяваше пред хората заедно с мъжа си, понеже гледаше да не се показва много-много, за да не привлича излишен интерес, макар че притесненията ѝ бяха безпочвени: вниманието на всички бездруго бе приковано не към нея, а към изплашената Валинка, която си бе омотала лицето с кърпа и объркана, се суетеше край ямата на нужника, която за една нощ беше преляла и бе оплескала със съдържанието си и част от двора.
Винаги чист и старателно пометен, дворът представляваше такава жалка гледка, че който отвореше портичката, отскачаше назад с ругатни или извръщаше взор към небето, сякаш молеше за състрадание.
– Какво ли се е случило? – току питаха хората.
– И ние това се чудим – отвръщаха онези, които бяха дошли по-рано.
– Маята – простена Валинка.
Промуши се на една страна през портичката, свали от главата си кърпата и след като приглади с длан косата си и непослушните кичури, отскубнали се от кока ѝ, зарови лице върху дланите си и се разрида.