Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
До Чантед имаше много дни, но можеше да отиде там навреме, ако си купеше кон. Значи това щеше да е следващата й цел. После щеше да се прибере през планините в Банадор. Оттам лесно щеше да се добере до Сит.
Тръгна на север и излезе на Широкия път към укрепения град Предъл. Там я посрещнаха с весело гостоприемство и вкусни топли гозби за пръв път от безброй седмици. Все пак най-великолепни й се сториха горещата вода в банята и чистото легло.
Сутринта на другия ден обикаляше пазарния площад и два пъти за около час забеляза, че някакъв висок мъж я наблюдава. Дарбата не й подсказваше опасност, значи може да не беше уелм. Съвсем невинно съвпадение, разбира се, но не биваше да рискува, защото се бе случвало усетът да я подведе. Мушна се небрежно между някакви сергии и се шмугна под дългата дървена рамка със зебло, върху която бе изложил стоката си търговец на килими: пъстри черги от груба вълна на традиционните шарки на различни племена, покривала за коне в червено и жълто, кърпи, сиви одеяла, а към края, под бдителния взор на стопанина, ръчно тъкани килими за под и стена, изработени от овча вълна и коприна. Те висяха и от двете стени чак до калдъръма.
Каран седна на торбата си и зачака. Покрай нея отминаваха хора — виждаше краката им. Внезапно единият край на зеблото се отметна и само на педя от нея се подаде загоряло лице с хлътнали бузи и орлов нос; надуши дъх на кардамон.
— Я да се махаш — заповяда мъжът, врътна глава и лъснаха жълтеникави зъби. — И следващия път, когато вие — хлапетата…
Тя изви глава към него.
— Ама ти… — запъна се мъжът.
— Моля ви, следят ме. Онзи високият с качулката. Ужасно ме е страх.
Търговецът се вторачи в нея.
— Не е моя работа — отсече, после изведнъж се изправи и пусна платнището.
След минута обаче жилава кафява ръка се провря под зеблото с чаша студен сладък сок. Каран я взе, благодари шепнешком и изгълта сока. След малко орловият нос пак цъфна пред нея.
— Вече си в безопасност.
Тя покри раменете си с наметалото и прибра косата си под шапката. Засега нямаше с какво друго да се прикрие. Край на меките постели и баните, нямаше да се бави тук и миг повече от необходимото. Измъкна се, огледа пазара и се поклони на търговеца.
— Имам дъщери — каза той — зъбите му лъснаха, — после се обърна към някакъв клиент.
На една мърлява уличка близо до източната порта Каран намери конюшня и влезе въпреки опасенията си от това западнало място. Сламата по пода беше изгнила, навсякъде имаше конски фъшкии. Двама мъже и една старица играеха домино на мръсна маса. Каран веднага долови, че е сбъркала. Прииска й се незабавно да изхвърчи през вратата, но не бе видяла други конюшни, а нямаше време да търси тепърва.
— К’во има? — подхвърли старата жена.
В устата й не се виждаше дори един зъб. Мръсната й бяла коса падаше на сплъстени кичури до кръста й. Роклята с дълбоко изрязано деколте разкриваше гледка, която Каран би предпочела да си спести.
— Искам да купя кон. — Тя пристъпи към масата.
Старицата се изкикоти.
— Не ми се виждаш толкоз голяма, че да яздиш!
Поизви се към мъжагата отляво, обезобразен от изгаряне, което бе набръчкало и свило кожата му от устата до ухото. Цялата половина от главата му беше в белези и нямаше коса — само няколко щръкнали бели снопчета. Лицето му тъмнееше от набола се в порите ду отдавнашна мръсотия.
— Куелт — продължи старицата, — като я гледаш, стигат ли й годинките, а?
Устата на изрода се отвори в толкова гадна усмивка, че у Каран напираше желанието да избяга с писък. Оказа се, че има и някаква гнусна болест в устата — гноясалите му венци чернееха и жълтите зъби стърчаха на всички страни като камъни в древно гробище.
— Стигат й годинките, тъй ми се чини — издудна той дълбоко като мучаща крава.
Каран се отврати. „Трябва ми кон!“ А и след Физ Горго, след уелмите какво можеха да й направят тези хора посред бял ден?
Очите на старицата трепнаха. Каран понечи да побегне. Вратата на конюшнята се затвори с трясък и трети грамаден мъж, истински великан в сравнение с нея, я залости шумно.
— Дайте ми кесията — изфъфли старицата през голите си венци. — Момето си е за вас.
10. Портата на Хечет
Тръгнаха към нея с разперени ръце. Приличаха си като братя. Ножът блесна в ръката на Каран и грамадният мъж до вратата тутакси докопа една лопата. Каран проумя, че не веднъж са вършили същото — размахваше ножа, въртеше се, дебнеше ги да доближат. Дарбата й рядко грешеше в безизходица. Великанът се готвеше да я удари… сега! Лопатата полетя безмилостно към главата й, тя приклекна светкавично и острието се заби с хрущене под сърцето на втория мъж на масата. Той се свлече без звук.