Аз още броя дните

(Почва да трепери, лицето ѝ се сгърчва от болка. Красивото ѝ лице сега е покрито от сянката на дълбока печал. Има нежни черти. Някога сигурно е имала хубава усмивка.)

— Добре, не бързайте, успокойте се. Не бързаме заникъде. Бързането свърши.

— Да. Бързането свърши, всичко свърши. Времето спря, вече няма часовници.

— Тук ли ви завари блокадата?

— Да.

— Измъкнали сте се все пак? Кога решихте да напуснете Сараево?

— Веднага след началото на обсадата мъжът ми взе решение да се махнем. Тук всичко го влудяваше. Имаше лабилна нервна система, а при война такива не издържат.

— Как се измъкнахте?

— Братовчед му организира всичко. Тръгнахме седмина души.

— Лесно ли се измъкнахте?

— От Сараево — да. Бяха отворили някаква пролука. Но после стана трудно, беше страшно.

— Защо?

— Вървяхме направо през гората. Нямаше път, преспи до коленете, лепкав, мокър сняг. Не си чувствах краката, бяха постоянно мокри и премръзнали.

— Къде спяхте?

— В хижи, в изоставени къщи. Но и там не успявахме да се стоплим. Не палехме огън, та да не ни усети някой.

— Колко време вървяхте?

— Около седмица. След това се разделихме. Нас с мъжа ми и още една двойка ни пое някакъв. Косовар, мисля. Трябваше да ни закара до бошняшка територия, а после да ни преведе в Албания. Двамата със съпруга ми мислехме оттам да тръгнем към Австрия или Германия.

— И планът не успя?

— Не. Не успя.

— Защо, предаде ли ви някой?

— Не знам, нещо се обърка. Не знам дали ни предадоха, или просто нямахме късмет. След като се разделихме на две групи, вървяхме още два дни. Според водача ни оставаше още едно денонощие до бошняшката територия. Тогава попаднахме на засада.

— Засада?

— В едно дере. Беше на мръкване, прескачахме някаква телена ограда, когато откриха огън по нас.

— Какво се случи?

— Изпаднахме в паника. Затъркаляхме се в снега. Нямаше къде да се прикрием хубаво, само някакви храсталаци, а и не виждахме откъде точно се стреля. Раниха мъжа от другата двойка.

— И?

— Косоварят, май се казваше Амир, също откри огън, малко напосоки, натам, откъдето дойдоха изстрелите. Започна престрелка. Ние с мъжа ми лежахме със заврени в снега лица и само се молехме.

— Защо не споменавате името на мъжа си?

— Не искам никога повече да го споменавам.

— Измъкнахте ли се?

— Прекарахме почти цялата нощ в снега, от време на време престрелката се подновяваше, но онези не идваха към нас. Амир каза, че чакат да съмне, за да ни отстрелят като зайци на светло. Малко преди зазоряване даде знак да тръгваме. Опита се да ни прикрива с огън, но тогава раниха и другата жена.