Аз още броя дните

— Няма как. Войната отключва всичкото зло в човека. Войната те превръща в обикновен убиец. И няма никакво значение какъв си бил преди нея. Учител, художник, футболист, монтьор, хуманист, пацифист, човеколюбец. На война ти си просто убиец и нямаш избор.

Тук вече категорично не бях съгласен.

— Стига глупости, Зоране! — повиших тон аз. — Нали не искаш да оправдаеш всички тези изроди с това ами война е, нямали са избор? Винаги имаш избор. Не може да има оправдание за тия, които са убивали, насилвали. Няма значение защо са го правили — за пари, за удоволствие, от глупост. Убиецът си е убиец! Не мога да си представя, че аз или ти някога, при каквито и да е обстоятелства, бихме вдигнали оръжие срещу беззащитни хора, срещу невинни жертви, срещу деца. Да се защитим — да! — да защитим семействата си — да! — но срещу невинни, беззащитни — не. Никога.

— Грешиш! — Сега очите на Зоран излъчваха някаква лудост. — Много грешиш.

— Моля?

Не можех да повярвам, че точно Зоран, след всичко, което е преживял, след всичко, което разказа, ми казва това.

— По време на война човек изпълнява само две роли: на мишена и на убиец. И не можеш да избираш.

Понечих да стана, но Зоран натисна ръката ми върху масата. Гледаше някъде настрани. Вече се чудех какво да направя, когато Зоран се обърна рязко към мен. Очите му излъчваха наистина лудост, но под тази лудост прозираше ужасна болка.

— Знаеш ли какво е да си имаш свое същество? — гласът му звучеше различно; бях докоснал нещо скрито дълбоко в него и той вече искаше да го каже. — Твое същество, брат, само твое си. Звучи глупаво, лигаво, романтично, нали? Но то си е твое. Беше слабичка. Никога не съм харесвал слаби жени. Кльощави крачета, сив чорапогащник, кафяви ботушки. Влюбих се в краката ѝ. Качвах се с ескалатора в ГУМ-а, мислех си за нещо… За нещо глупаво и безсмислено. И в един момент осъзнах, че гледам краката на човека пред мен. Крака, обути в сив чорапогащник и кафяви ботушки. И изведнъж ми се прииска още там да клекна и да прокарам език по чорапогащника, а после да сваля ботушките, да смуча пръстите на краката ѝ, премръзнали под памучната материя на чорапогащника. Да го сваля тоя чорапогащник, да помириша кожата ѝ. Тръгнах след нея. Ходеше бавно, зяпаше разсеяно полупразните витрини на ГУМ-а. Стройно телце, кестеняви къдрави коси — нищо особено, но… Обърна се, погледна ме, засмя се, сякаш плисна внезапен дъжд — от ония пролетните, дето миришат на пролет и живот. Заговорих я, а тя се смееше на нескопосаните ми шеги. Исках да я впечатля, а тя само се смееше. Влюбих се в смеха ѝ. Нищо особено, брат, нищо, криви зъбчета, кучешките припокриваха предните… изпръхнали устни… Нищо особено. Но моите устни, моите зъби, моят дъх. Отидохме у нас. Не бях чистил от векове, но тя не се смути, само малко ме понахока. Подреди набързо разхвърляните ми книги, дрехите по пода, вдигна китарата. Направих сангрия. Пийнахме. Пуснах „Сребърни криле“. Говорихме си, танцувахме, дръпнахме малко трева. И после усетих вкуса ѝ. А после… После станах щастлив. Изведнъж. Господи, какво клише! Щастлив! Кой може да е щастлив в тоя шибан свят? Ама аз бях. Бях, брат, бях щастлив. После вечери, утрини, звънтящи будилници, тичане, нерви, кино, приятели, секс, сметки за плащане, назначения, уволнения, планове за бъдещето, купуване на мебели, оправяне на течащи кранове. Понякога смях, понякога сълзи. Нищо особено, нали? И все пак, прибираш се и някой те чака. Някой бърза с хлопане на чехлите да ти отвори. Да те прегърне, да те изслуша, да смъкне от теб цялото напрежение. Да попие влудяващия те страх от безсмислието. Да се гушне в теб и да ти каже, че има нужда от теб. Господи, нищо не може да се сравни с това! Едно същество — твоето същество — да ти каже, че има нужда от теб. Тогава ставаш Херкулес, Аякс, Супермен. Няма нещо, което да ти се опре. Можеш да преобърнеш земята, можеш да направиш и невъзможното, само за да я видиш усмихната. А после тривиалните неща, притеснението, че е оставила червени петънца върху чаршафа в хотела, да я носиш пияна през половин Сараево, докато ти обяснява смисъла на живота, да спи като бебе в скута ти, докато таксито се тресе по „Чемерлина“… Да ѝ готвиш, да я гледаш как примижава, когато пие вино, да я чакаш в миришещи на белина и смърт болнични коридори, да се страхуваш за живота ѝ, да те свива стомахът, когато се смее от сърце, да усещаш познатия ѝ мирис след баня, който няма да забравиш до края на живота си. Всичко друго може, но не и нейния мирис.