Аз още броя дните
- Автор: Бърдаров Георги
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-282-071-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз още броя дните». Краткое содержание книги:
Айда само кимна.
Нямаше нужда от повече думи. Давор направи знак с пръсти, едно, две, три! — и на три я дръпна рязко. Побягнаха с всички сили. До оградата имаше двайсетина метра. Бяха стигнали до средата, когато чуха зад себе си трясък от счупен прозорец и мъжки викове. Айда замръзна, но Давор отново я дръпна. Мъжете вътре се караха помежду си и никой не извика към тях. В страха си да не би да стрелят в гърба им Давор тласна Айда да прескочи първа и тя се подчини мълчешком, а и нямаше време за спорове. Прехвърли се през оградата, но като скочи долу, изохка силно — беше си навехнала крака. Зад тях се счупи и друг прозорец, проехтя самотен изстрел, но и сега не стреляха по тях. Давор също прескочи оградата, хвана здраво ръката на Айда и двамата се затичаха към печатницата.
Спряха под навеса и се почувстваха защитени, но дъхът им се блъскаше в зъбите.
— Какво беше това? — попита притеснено Айда.
— Не знам — сви рамене Давор. — Нямам представа кой може да е в университета по това време, но не ме и интересува. Важното е, че минахме.
Вече виждаха моста.
Оставаха им още само двеста и петдесет метра.
20:53
Заобиколиха печатницата. Шумът от пълноводната като всяка пролет Миляцка се усилваше. Далеч зад тях отново отекнаха изстрели — тази вечер наистина само центърът беше във вниманието на снайперистите, а това беше добре за Давор и Айда, защото тук бе тихо и пусто. Сиво-черни облаци пропълзяха по небето, скриха луната и мракът покри като погребален саван града. Вятърът се усили.
Завиха зад последната сграда преди моста: административна сграда, съд или нещо подобно. Колкото повече наближаваха моста, толкова повече растеше страхът в Айда. Дотук бягството им сякаш по нищо не се различаваше от ежедневието ѝ в Сараево през тия две години на блокадата: стрелби, умиращи хора, горящи сгради. И радостта, че си оцелял. Но сега пред тях беше мостът, по който трябваше да преминат след по-малко от десет минути. Мостът между смъртта и живота.
— Айда — каза Давор, — сега се спускаме по стълбището и се прикриваме зад последната колона, тая до лъва. — И посочи с пръст.
— Добре — отвърна тя.
Притичаха през стълбите, стигнаха до края им и приклекнаха зад последната ниска колона. Това щеше да е последното им прикритие, преди да тръгнат към моста. Седнаха на каменните стълби и се опряха на колоната за минутка почивка.
Любимото им заведение се намираше точно отсреща, на другия бряг на реката, където сега ги очакваше свободата. Беше особено приятно място напролет и през лятото, когато нареждаха масите досами реката. Обичаха да идват тук: Давор пиеше по няколко бири, Айда четеше. Сега от заведението не беше останало нищо, защото бе на огневата линия.
Давор се надигна.
— Айда — прошепна, — сега!
— Да…
— Вървим много бавно към оня храст. Там изчакваме минута-две да стане девет и тръгваме по моста.
— Добре — кимна тя.
Давор тръгна надолу по стълбите, но изведнъж спря. Обърна се и каза:
— Обичам те.
— Обичам те — отговори тя и се усмихна.
Слязоха на улицата и продължиха бавно към моста — точно както им беше казал Каро. Потяха се, но вървяха уверено. Отнякъде изскочи малко бяло куче, пресече улицата и се шмугна в тревите по брега. Беше осем и петдесет и седем.
Стигнаха до храста, който ѝ беше посочил Давор. Оставаха още две минути. Щяха да са точни. Беше настъпила някаква абсолютна тишина — Каро си беше изпълнил обещаното. Пред тях от другата страна на моста се виждаше силуетът на сградата, където вече трябваше да ги чакат Туце и Миле. Давор гледаше напрегнато секундарника на часовника си.
Има моменти, в които времето лети, има и такива, в които ти се струва, че е спряло.
ИНТЕРВЮ
Заставата изстъргва бордюра и спира. За сетен път се убеждавам колко лош шофьор е Зоран. „Стигнахме“ — обявява с гръмовен глас. Намирахме се пред стара кооперация отпреди Втората световна война, с каквито е пълен центърът на Сараево. Както повечето центрове на европейските градове. Това щеше да е интервюто, което Зоран уреди да вземем на живо. Чувствах се неловко, макар жената сама да беше изявила желание да говори. Натиснахме звънеца на номер осемнадесет, чу се бръмчене и Зоран бутна вратата. Влязохме. Миришеше на застояло, както в повечето такива кооперации. Нямаше асансьор. Задъхахме се и двамата, докато стигнем тавана, където вече ни чакаха. Не знаех какво да очаквам от тази среща. Как въобще можеш да говориш за това, след като си го преживял? Жената пред нас беше на средна възраст, с меки, хубави черти, семпло облекло. Таванчето се състоеше само от едно просторно помещение. Скромна мебелировка, много чисто, стерилно, без душа. Направи ни чай, макар и двамата със Зоран да бихме предпочели нещо много по-силно. Настанихме се до прозореца. Виждаше се улицата. Включих диктофона. Аз задавах въпросите, Зоран превеждаше.