Паметта на Истанбул

Преследвахме убиеца на двама души и нямах представа какви изненади ще ни поднесат следващите часове.

– Аз не знам кога ще свърша, Евгения. Да се срещнем направо в дома на Демир.

– Добре – прие тя. – Но ти не закъснявай много...

По всяка вероятност щях да закъснея, но никой не е умрял от лъжа досега, затова обещах:

– Не се притеснявай, няма да закъснявам. Ще намериш ли къщата сама?

– Разбира се! Не ме подценявай само защото не съм от „Балат“... – Изведнъж се сети за нещо и разтревожено попита: – Нев­зат, а ти говори ли с приятелите си за Бахтияр? Разбра ли как е?

Бахтияр беше добре, бях звъннал на Демир от къщи и го бях питал. Щял да се изправи на крака дори по-бързо, отколкото очаквахме. Евгения се зарадва на тази новина. Гласът й вече звучеше нормално, явно се беше разсънила, и преди да затвори телефона, пак ми напомни:

– И не закъснявай много довечера! Моля те!

Затворих джиесема и тръгнах към стаята на Али. Чудно, но и Зейнеб беше там! И даже нямаха сърдит вид! Двамата гледаха радостно в екрана на компютъра. Надеждата ми се върна отново – значи, не бяха чак толкова глупави тези дечковци! Нямаше да се разделят! Колкото и да се караха като кучето и котката, накрая щяха да си станат най-близки!

– Добро утро! – поздравих ги радостно. – Какво гледате така?

Като ме видяха, се стреснаха като ученици, хванати да преписват.

– Добро утро, инспекторе! – отвърна Али, видимо сдържайки напушващия го смях и сочейки в екрана. – Разглеждаме статуята на Константин!

– Че какво толкова й има на статуята му?

– По-добре да не я гледате! – рече Зейнеб, едва сдържайки се да не избухне в смях.

Естествено, това още повече разпали любопитството ми и бързо отидох до тях. Кикотейки се, ми направиха място пред компютъра. Върху него имаше огромна снимка. Присвих очи и се опитах да различа изображението. Първо видях някаква жена. Извадила на показ едрите си разголени гърди, с боядисани в зелено, жълто и оранжево коси, за по-атрактивно, и само по жартиери в кърваворубинен цвят.

– Коя е тази жена? – попитах ги аз, още преди да съм разгледал останалото от снимката. – Май е седнала в скута на някакъв мъж?

– Не е жена, господин инспектор, травестит е – отговори ми Али и престана да се кикоти. – И мъжът, на чиито колене седи, не е човек, а статуя. Статуята на нашия Константин.

– Константин ли? Основателят на Константинопол ли?

– Самият той! – захили се Али.

Сега по-добре можех да видя – да, точно така беше, както каза. Константин седеше на нещо като пейка и в едната си ръка държеше меч, докосващ земята, а другата беше отпуснал настрани върху облегалката с разтворени пръсти. Травеститът беше седнал в скута на Константин и лижеше топчето на дръжката на сабята в ръката му. Виждаше се, че е пиян. Трябва да се е отбил до статуята след някой бурен купон и да се е метнал отгоре й. Али и Зейнеб още се кикотеха, но на мен тази снимка изобщо не ми се виждаше смешна. Напротив, даже ми изглеждаше много тъжна. Само да не бъда разбран неправилно – нямах намерение да унижавам гейовете. В професионалния си живот бях срещал толкова много от тях, които бяха далеч по-честни и достойни от мнозина, които считаха себе си за нормални. Но как да се изразя, не знам – в тази снимка имаше нещо тъжно и нараняващо човека. Обаче не казах нищо и за да не прекъсна веселбата на младите, само ги попитах: