Паметта на Истанбул

– Както и да е, не ми влиза в работата – опитах се да направя крачка назад. – Казвам ви – карате се за едното нищо!

Али вдигна глава.

– Всъщност прав сте, шефе! За нищо и никакво се разправяхме...

Значи, правилно ги бях поскастрил! Внимателно го поглед­нах – всъщност подобни смислени приказки бяха по-присъщи на Зейнеб, докато нашият развейпрах за пръв път се държеше разумно. Направо ми идеше да му кажа едно „Браво!“, но той продължи:

– Там бяхме, за да разследваме, и не бива да смесваме личните си възгледи за нещата с работата си...

Да оставим настрана Али, но и Зейнеб взе да се съгласява:

– Прав е шефът! Не трябва да се караме заради личните си възгледи... Отгоре на това – да ви занимаваме и вас с това...

Пак се засмях. Тези двама влюбени глупаци нищо не бяха разбрали от онова, което преди малко им бях казал! Ласкаво ги погледнах и само промърморих под носа си:

– Ами какво да ви кажа? Да ви помага Бог да стане, както го искате!

– Благодаря, шефе! – отвърна Али.

Пак не ме беше разбрал!

Нищо няма да излезе от тия моите! Накрая ще се появи някоя по-окомуш жена или някой по-напорист и ще ги омае, и тази тях­на прекрасна любов така и ще си отиде, преди да е изживяна...

– Хайде да се прибираме вече! – подканих ги аз, опитвайки се да потисна надигащия се в мен яд заради това. – Иначе акълът ни, който сега едва работи, утре ще спре изобщо...

Щом излязохме от ресторанта, се отправих към моята вярна ветеранка, а те – към колата на Али. Изглеждаше, че са се сдобрили. Поне не тръгнаха да се ядат един други в кратката отсечка, която изминахме до автомобилите, нито си отправяха заядливи забележки пътьом. Може би и защото аз бях с тях. Качих се в колата си и заразмишлявах отново дали трябваше да се намесвам, или не. Сигурно не трябваше, но любопитството продължаваше да ме гложди и известно време ги наблюдавах в огледалото за обратно виждане. Али свърна към „Аксарай“. Явно първо щеше да остави Зейнеб у дома. „Ама че глупаво хлапе! Каква работа има тя у дома! – помислих си с яд. – Ами вземи обърни към Сарайбурну, пък наблюдавайте изгрева заедно с момичето, в което си влюбен! Там, където е първият изграден храм в този град!“ Но той не го направи, не можеше и да му мине през ума нещо подобно. Да чака още! Някой ден, когато младостта си отиде и угасне не само живецът в тялото му, но и желанията на сърцето му, ще съжалява горчиво, но сега станалото – станало... Нищо повече не можеше да направи.