Властелинът на пръстените

Като кралица на елфите и хората тя живяла с Арагорн сто и двадесет години в превелика слава и блаженство, ала накрая той усетил приближаването на старостта и разбрал, че макар и дълги, дните му отиват към своя край. Тогава Арагорн казал на Арвен:

— Лейди Вечерница, най-прекрасна и най-обичана в този свят, най-сетне животът ми гасне. Виж! Събирахме, харчихме, а сега наближава време за плащане.

Арвен отдавна предчувствувала този миг и добре знаела какво е намислил и въпреки това скръбта била неудържима.

— Нима ще напуснеш преждевременно народа си и белия свят, господарю? — запитала тя.

— Не преждевременно — отвърнал. — Не тръгна ли сега, скоро ще трябва да тръгна насила. А синът ни Елдарион е зрял мъж, готов за престола.

Сетне Арагорн отишъл в Дома на кралете на Безмълвната улица и се отпуснал на дългото ложе, приготвено за него. Там се сбогувал с Елдарион и предал в ръцете му крилатата корона на Гондор и скиптъра на Арнор, сетне го напуснали всички освен Арвен, която останала сама край ложето. И въпреки цялото си величие и мъдрост тя не смогнала да се удържи и го замолила да почака поне за малко. Още не се била уморила от дните си, а ето че вкусвала горчилката на простосмъртната участ, която била приела.

— Лейди Ундомиел — казал Арагорн, — часът наистина е тежък, но той се роди още в онзи ден, когато се срещнахме под белите брези в градината на Елронд, където вече никой не броди. Приехме тая съдба на хълма Серин Амрот, когато се отрекохме и от Сянката, и от Здрача. Посъветвай се с душата си, любима, и запитай наистина ли желаеш да чакам, додето се съсухря и падна от трона си, оглупял и немощен. Не, лейди! Аз съм последен от Нуменорците и сетен крал на Древните дни, не само бях надарен с тройно по-дълъг живот от хората в Средната земя, но имах и щастието да постигна каквото желаех и да се отплатя за този дар. А сега ще заспя. Не ще те утешавам — в кръговете на тоя свят няма утеха за подобна скръб. Пред теб е сетният избор: да се разкаеш, да идеш към Заливите и да отнесеш към Запада спомена за нашите общи дни, който там ще остане вечно зелен, но никога не ще е друго, освен спомен, или да изтърпиш докрай участта човешка.

— Не, скъпи господарю — рекла тя, — този избор отдавна отмина. Вече не е останал кораб да ме отнесе натам, тъй че волю-неволю наистина трябва да изтърпя участта човешка — загуба и безмълвие. Но едно ти казвам, кралю на Нуменорците, едва сега разбирам легендата за възхода и падението на твоя народ. Присмивах им се, мислех ги за клети безумци, ала накрай ги съжалявам. Ако са верни словата на Елдарите, че такъв дар е поднесъл Единственият на хората, то горчив е този дар.