Властелинът на пръстените

— Сине мой — рекла Гилраен, — нависоко посягаш, макар и да си потомък на велики крале. Няма днес по-благородна и прекрасна от тази девойка. И не подхожда на простосмъртните да се сродяват с чедата на елфите.

— Ала и ние имаме дял в елфическото родство, ако са верни легендите за прадедите ми — отвърнал Арагорн.

— Вярно — рекла Гилраен, — но то е било отдавна, в друга епоха на този свят, преди да западне родът ни. Затуй се боя, ако не е добрата воля на Владетеля Елронд, скоро ще се прекъсне родословието на Исилдуровите потомци. А не вярвам да преклониш волята на Елронд по този въпрос.

— Черни ще бъдат дните ми тогава и ще бродя самотен из пущинака — каза Арагорн.

— И наистина е такава съдбата ти — рекла Гилраен, но макар донякъде да била надарена с пророческа сила както целия си род, тя не му казала нищо повече за предсказанията си, нито споменала някому що е узнала от сина си.

Ала Елронд виждал много неща и умеел да чете в сърцата. И тъй, един ден преди края на годината той повикал Арагорн в покоите си и рекъл:

— Арагорн, сине Араторнов, владетелю на Дунеданците, чуй ме! Велика съдба те чака — или да се възвисиш далеч над всичките си прадеди от времето на Елендил, или да рухнеш в мрака заедно с оцелелите от рода си. Предстоят ти дълги години на изпитания. Не ще имаш съпруга, не ще ти се обрече жена, додето не дойде времето да го заслужиш.

Обзет от смут, Арагорн запитал:

— Да не би майка ми да е говорила за това?

— О, не — отвърнал Елронд. — Собствените ти очи те издадоха. Но аз не говоря само за дъщеря си. Засега не ще се обвържеш с никоя от простосмъртните. Колкото до Арвен Прекрасна, Владетелка на Имладрис и Лориен, Вечерница на народа ни, то нейният род е далеч по-велик от твоя. Живяла е на този свят тъй дълго, че за нея си като пролетен филиз край многолетна брезичка. Превисока е тя за тебе. И тъй, струва ми се, ще е и през нейните очи. Но дори да не е така, дори сърцето й да склони към теб, пак ще скърбя заради съдбата, що ни чака.

— Каква е тази съдба? — запитал Арагорн.

— Докато аз съм в този дом, тя ще съхрани младостта на Елдарите — отвърнал Елронд, — а тръгна ли си, ще трябва да реши дали да дойде с мен.

— Виждам — казал Арагорн, — че съм насочил взор към съкровище също тъй безценно, както онова, що пожелал някога Берен от Тингол. Така ми било писано. — В този миг внезапно го споходило присъщото за рода му ясновидство и той добавил: — Но виж, благородни Елронде! Ето че наближава краят на годините ти и твоята челяд скоро ще се изправи пред избора с кого да се раздели: с тебе или със Средната земя.

— Вярно — казал Елронд. — Скоро по наша мярка, макар че ще минат още дълги човешки години. Но не ще трябва да избира любимата ми щерка Арвен, освен ако ти, Арагорн, син Араторнов, застанеш помежду ни, та да напълниш за един от нас — за мене или за себе си — горчивата чаша на раздялата отвъд пределите на света. Ти още не разбираш какво искаш от мен. — Той въздъхнал, а след малко продължил, гледайки замислено младежа: — Годините ще донесат каквото ни е писано. Нека отминат, чак тогава ще говорим пак. Дните притъмняват и много злини ни чакат.