Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Гас Уайт знаеше, че търси петима оцелели от двата скайрайдъра, които бяха паднали поради недостиг на гориво, но изобщо нямаше представа, че сред тях е неговият бивш съкурсник и съперник Стив Брикман. И макар понякога да изпитваше смътни угризения, че бе оставил ранения Стив да изгори в мютската нива, той беше изличил този инцидент от ума си. Всъщност наистина не можеше да направи нищо със заяла пушка срещу толкова много врагове. Прав или крив, какво значение имаше? Гас не обичаше да се обременява с морални товари. Стив Брикман беше мъртъв. СВ/ВТ, Уайоминг, 12 юни 2989. Край на историята.
Само че не беше край. Имаше и нещо друго, което Гас не знаеше. Стив мълчаливо се беше заклел да му го върне. Ако Гас знаеше какво го чака долу, може би щеше да търси с по-малка от обичайната си жар.
Лейтенант Мат Хармър, който също фигурираше в списъка на Стив за разчистване на сметки, откакто бе оглавил комитета по посрещане в Пуебло, стоеше до Бък Макдонъл на празната летателна палуба и наблюдаваше как четирите скайхока се отдалечават и изчезват високо на изток.
След изпълнение на възложена задача пионерите рядко оставаха дълго върху покрива на влака — особено на територията на Плейнфолк, където излагането на открито криеше риска да бъдеш пронизан от десетинчова стрела от мютски арбалет. Но днешният ден не беше като безбройните дни, прекарани през предишните надземни операции за прочистване. Въпреки че беше прекарал шест години на предна линия, Макдонъл никога не беше виждал сняг — гладък, ослепителен бял килим под огромното чисто синьо небе. И сега искаше да се наслади на истинската природна сцена в нейните вдъхващи страхопочитание размери вместо на миниатюрата от телевизионния екран.
Въпреки това той не беше човек, който поема ненужни рискове само за да се наслаждава на природата. Като опитен участник в надземни операции той знаеше, че те са приемливо безопасни — поне в момента, във всеки случай. Ешелоните бяха съоръжени с монтирани на командните вагони скенери, които можеха да засичат топлокръвни същества и да разграничават двукраки от четирикраки.
Скенерите винаги се включваха преди някаква дейност върху летателните декове, за да наблюдават работните групи, почистващи снега от покрива. Невидимите им лъчи, които можеха да се калибрират и да локализират топлинни източници на осемстотин метра, бяха свързани с огневата система на ешелона. След локализиране на цел нейното положение се предаваше директно на артилеристите в кулите, обхващащи съответния сектор.
Така беше на теория; на практика — както повечето електронни инструменти на Федерацията — апаратурата на борда на „Дамата“ никога не действаше сто процента, но все пак беше намалила силно броя изненадващи атаки. А това означаваше, че Голямото Д и лейтенантът от Пуебло могат да си отдъхнат няколко минути и да се наслаждават на пейзажа, вместо да стоят опрели гръб в гръб, нащрек, с оръжие в ръце, готови да поразят първото нещо, което видят да се движи.
Хармър бавно се завъртя и огледа огромната бяла пустош, като гладен вълк. После се обърна и погледна Макдонъл в очите.
— Единственото, което ме крепеше досега, бе мисълта, че може да имам шанс да поваля няколко диваци и да нанижа някой бобър. Но досега отминахме всичко, което откриха скенерите. Добре, гонитбата продължава. Сега сме тук и вие обещахте, че ще има някакво действие. Така че кажете ми… къде са всичките тези шибани мюти?
— Не се безпокой — отговори Макдонъл. — Тук са.
— Тогава кога ще започнем?
— По-скоро, отколкото си мислиш. Предполагам, че няма да са толкова любезни към нас, та да ни поканят точно когато са готови да празнуват Нова година.
Тесните очи на Хармър заблестяха.
— Чудесно. Няма нищо, което да желая повече от това да видя сметката на няколко диваци. Особено когато имат празненство. Това е най-доброто време да ги ударим — когато между очите им няма нищо друго, освен пушек.
Глава 4
Бък Макдонъл беше прав. Наоколо наистина имаше мюти и не всички бяха — както вярваше Изо Уантанабе — в състояние на летаргия.
Макар определено да беше вярно, че в сравнение с останалата част от годината голяма част от зимните месеци прекарваха в сън и бездействие, Плейнфолк все пак бяха в състояние, когато се събудят, да размърдат мозъците си.