Мъжът, жената и гладът [bg]

Предпочете да си мисли, че не се отнася за нея.

— Гражданко.

Лошо предзнаменование. Този, към когото не се обръщаха с „другарко“ или „другарю“, беше родоотстъпник, предател, червей.

— Не съм гражданка. Другарка съм! — каза тя, като се престори на обидена.

— Покажете личната си карта.

Тя му подаде документа си за самоличност, без който нито един кубинец не смееше да излезе на улицата. Забравеше ли го у дома си, рискуваше да го пратят в затвора.

— Какво правите тук?

— Дойдох при едни приятели.

— Придружете ме.

— Къде?

— В полицейското управление.

За нищо на света. Щеше да вдигне скандал, така че да привлече вниманието на чужденците във фоайето и ченгетата нямаше да посмеят да я отведат. Сиси й беше разказала, че арестували горката Тами миналата седмица и че двама полицаи я изнасилили в управлението. А на кого може да се оплаче една „ездачка“? Пуснали я едва когато дошъл нейният „агент“ и платил бог знае колко долара на типовете.

— Грешите, другарю.

— Ще ми разкажеш, като стигнем.

— Никъде няма да ходя!

— Какво става?

Двамата се обърнаха, когато чуха въпроса, изречен с чуждестранен акцент. До тях стоеше Франц.

— Искат да ме отведат в управлението.

— „Вправлението“?

— В полицията.

— Госпожицата е с мен. Учим заедно в Хаванския университет.

— А, добре — полицаят не изглеждаше убеден, но не можеше да направи нищо.

За неин късмет Франц беше слязъл, за да й даде портмонето, което беше забравила в стаята.

— Откъде ти хрумна това за университета? — попита го тя с възхищение, докато той я изпращаше да хване такси.

— Вече ми се случи с една приятелка миналата година. Спомних си какво каза тя тогава.

— Благодаря ти, че ми донесе портмонето. До скоро — каза тя и го целуна на сбогуване.

Когато се качваше в таксито, той пъхна в ръката й двайсетдоларова банкнота. След пет пресечки и след като се увери, че никой не я следи, тя каза на шофьора да спре и слезе близо до „Рампа“. Така щеше да спести нари, които да използва за нещо по-добро от возенето в такси в два часа след полунощ. Както обикновено по време на карнавала, автобусът мина по обиколен път поради множеството затворени улици и булеварди. Накрая се насочи към кея „Лус“.

Клаудия се удиви от множеството, което завари на площад „Сан Франсиско“. С труд успя да прекоси човешкото море, което се движеше по потъналия в необичаен мрак булевард. Навсякъде имаше хора с маски, сякаш разпоредбата за забраната им беше отменена. И именно тези маски я накараха да застане нащрек, или по-скоро в положение на максимална степен на тревога, защото, каквото и да се случеше, правителството винаги щеше да се страхува от политическите атентати — именно поради тази причина публичните маскарадни празненства бяха забранени.

Загледа се в маскираните хора, които се движеха във всички посоки, в африканските „дяволчета“44, които представяха клоунадите си, забиколени от полуголи негри, от негърки с широки като балони поли, от метиси, които подскачаха като блуждаещи огньове, и от мулатки, чиито гърди преливаха от тресящите се деколтета, докато танцуваха в калта като опиянени от тютюневия дим весталки. Внезапно Клаудия съзря купола, който се издигаше в задната част на черквата „Сан Франсиско“… Движението на тълпата обаче й попречи да застане на по-подходящо място, за да разгледа свода, издигащ се там, където би трябвало да има само празно място в развалини.

Опита да се върне и да пресече улицата по посока на кея „Лус“, но установи, че морето стига до основите на черквата, макар че само преди миг огромен булевард я делеше от залива.

Куполът. Успяваше да види само него — този невероятен свод, който се издигаше на мястото, където корабът на черквата би трябвало рязко да свършва. Също не успя да съзре фонтана с лъвовете, разположен в центъра на площада… Макар че това вече не я интересуваше, отново й се беше случило.

Смеси се с тълпата, за да усети със сетивата си празненството, от което познаваше само една жалка имитация. Беше много по-спокойна от предишните пъти — знаеше, че ще се върне. Муба й го беше казала и така бе станало. Нима кръстницата й някога я беше лъгала?

Най-много я заплени оргията на барабаните — един много по-близък до Африка ритъм, или може би все още неповлиян от други, възникнали по-късно ритми. При все това в него вече звучеше зародишът на нейната музика, или по-скоро сърцевината, зараждащият се кубински дух. И въпреки хладната януарска нощ — защото вече не хранеше никакво съмнение, че това е Денят на влъхвите от века, за който бе мечтал Карпентиер45 — усети как в нея се събужда духът на вакханалията; видя двойките, които се измъкваха през задната врата на черквата, близо до вълните, стигащи до колоните, и се облягаха на стената около храма, за да се облеят в пот и да стенат с други ритми.