Мъжът, жената и гладът [bg]

— Защо според теб ми се случва това? — попита тя след малко и започна да си гризе ноктите.

— Защото нощният ти живот отваря канал за Онолорио.

— Нямам предвид него, а преместванията във времето.

— А, имам една теория… и една тайна.

Клаудия престана да си гризе ноктите и я погледна заинтригувано.

— Тайна?

Урсула я изгледа със загадъчно изражение и на светлината на газената лампа лицето й придоби вид на обсебена. Клаудия си спомни за полската актриса в „Майка Йоанна от ангелите“47.

— Аз също съм пътувала в миналото — призна монахинята, — но не в Хавана от осемнайсети век, а в Средновековието.

— Казваш ми го, за да ме утешиш ли?

— В никакъв случай. Посетих два пъти едно място със зелени ливади и къщички като от приказките. Прекрасен пейзаж. Наблизо имаше малък дворец, който приличаше на феодалните замъци по брега на Рейн, макар и не толкова разкошен. Там видях Хилдегард като малко момиче. Почти винаги лежи, болна е заради виденията… Много е странно, защото, въпреки че не знам езика, разбирам всичко — момичето предсказва бъдещето и дори знае с какъв цвят ще бъдат телетата и козите, които ще се родят в оборите на родителите й. Вижда взривове от светлина и аз ги виждам с нея. Според мен гледа с духа си, а не с очите.

— Знаеш ли какво си мисля? — прекъсна я Клаудия. — Хилдегард е виновна за преместванията ни.

— И аз смятам така — призна Урсула. — Но искам да знам как ще го обясниш.

— Всичко започна, след като чух касетата — каза Клаудия. — Това е единственото различно нещо, което съм правила през последните дни — да слушам музиката на тази жена. И… не знам как да ти го обясня. Не че изпадам в мистичен унес, но чувствам как музиката й сякаш ми показва частица от Бога, която не познавах; частица, която прилича повече на мен — по-мека, по-светла, по-женствена. Сякаш откривах чувственост в духа.

— И аз усещам същото — въздъхна монахинята. — Да ми прости Господ, но понякога имам чувството, че и аз съм пророчица, само че обградена от маракаси и барабани вместо от херувими с арфи.

— Все същата откачалка си — разсмя се за първи път Клаудия. — Страшно ти върви поговорката „расото не прави монаха“.

— Може би имам особена връзка с Германия или с Хилдегард. Ако прераждането наистина съществува, както са твърдели ранните християни…

— Слава богу, че вече няма инквизиция.

— Чувала ли си за единайсетте хиляди девици?