Мъжът, жената и гладът [bg]

Във вените на Куба тече не кръв, а огън; мелодичен огън, който разтапя структури и прегради, който възпрепятства мярата и много често — размишлението. Но ние сме такива, изтъкани сме от музика и това е нашата най-хубава черта и нашият най-голям недостатък. Музика, разнежваща душата, гравираща всеки сантиметър от гладката й като стъкло повърхност, дълбаеща вдлъбнатости и кухини, през които се промъкват аморфните и многоцветни емоции. Музиката е нашият дух. Жестовете, които сме научили, повтарят ритмите и вариациите й. Родена в африканските джунгли, примесена с европейски хармонии, тя е многолика, но въпреки цялата тази смесица все още е запазила същността на негърската колоратура.

Ударите на барабаните създават чувство за хаос, който прилича на разговор — всички импровизират в привиден безпорядък, но непрекъснато се водят по единия барабан, възпроизвеждащ един и същ модел. И сякаш това контролирано многозвучие оформя нашата самобитност. Дали от него се е родил буйният темперамент на островитянина, склонността му към безпорядък, общителността му, социалната му неориентираност? Едва ли има нещо по-близко до нас от този музикален диалог, където инструментите спорят безспир, без никой да е в състояние да отстъпи — ако един извиси глас, другият отговаря; ако първият се изказва, вторият го прекъсва. Това душевно неспокойствие е генезисът на нашата пламенност.

Музиката обаче е и мандала48, която ни позволява да запълним други липси. Тя е нашата парола и нашият отклик, своеобразен химн, който остава верен на корените си. На други народи им е достатъчен някой неясен ритъм, за да танцуват, ние трябва да кипим, ако искаме да дишаме. В Европа се танцува така, сякаш тялото има само един център на гравитация. В Куба, както в Африка, танцът има много центрове и зони на тялото се движат независимо една от друга, макар и направлявани с удивителна съгласуваност. И тази подвижност, това многогласие, тази живост, когато се шиш това, когато говорим, когато чувстваме, когато общуваме, когато любим, носи привкуса на тези ритми. Той е в гените на кубинеца — цяр за наранената му или прокудена в изгнание душа.

Чуваме ситното потракване на маракасите, жаловитата песен на петструнната китара, лудешкото биене на барабаните бата и отделяме хормони на чувственост и радост. Нашата музика е символ, знак за сила, нишка, която ни свързва със земята ни, надежда… И един от тайните езици на Бог.