Мъжът, жената и гладът [bg]

Преминаха по улици, площадчета, мостчета и дворове на една различна и кипяща от живот Хавана, но никой от обитателите й сякаш не забеляза нейното присъствие. До Клаудия достигнаха разговори и викове на търговци, научи клюки, слухове, престъпления от страст. Разпозна Площада на катедралата, който в момента не беше площад и на него все още нямаше катедрала, а се виждаха само полуиздигнатите стени на черквата на йезуитите, която така и нямаше да бъде построена, защото те щяха да бъдат изгонени от испанската колония, преди строежът да бъде завършен. При все това Клаудия успя да съзре с погледа си от бъдещето скелета на това, което щеше да бъде Главната енорийска черква, а по-късно — Катедралата… макар че дотогава имаше доста време. Сега теренът обхващаше само малкия площад „Сиенага“, тъй като водата нахлуваше от юг и от запад (по рововете, образувани по бъдещите улици „Сан Игнасио“ и „Емпедрадо“). Както й обясни Муба на разваления си испански, водата идвала от „общинските мери“ или пустите земи в близост до крепостната стена. Винаги било така по време на дъждовния период. Проблемът бил толкова сериозен, че построили лявата кула на черквата по-тясна от дясната, за да не препречва още повече пътя на буйните потоци, които заливали зоната. Това природно явление било причината за архитектурната асиметрия, която щеше да възбужда любопитството на мнозина в епоха, когато споменът за такива наводнения вече щеше да е изчезнал. Клаудия си припомни безбройните спорове за този необясним „дефект“, без който сградата щеше да бъде образец на съвършена хармония. При все това, каза си тя, това несъвършенство превръщаше хаванската катедрала в уникално творение. Без асиметричната си фасада историческият паметник нямаше да притежава същото очарование. Все едно кулата в Пиза да не е наклонена, а Венеция да не е заплашена постоянно от потъване. Уникалността на тези места се дължеше именно на подобни несъвършенства.

Клаудия си припомни обясненията на негърката и собствените си заключения, докато се опитваше да нагласи по-удобно заспалото в ръцете й дете.

— Дай аз да го нося — каза й Нубия и взе детето. После укори приятелката си: — Нищо не каза, освен че филмът ти се е сторил страхотен. Какво ти е?

— Колебаех се дали да споделя нещо.

— От тона ти съдя, че вече си го решила.

И Клаудия й заразказва за виденията си, за разходката си край крепостните стени, за онзи толкова отдавнашен Оръжеен площад, на който нямаше дори параклис, и за един залят от вода Площад на катедралата, на който катедралата още не съществуваше. Едва на следващата пресечка Нубия й каза мнението си:

— Внушено ти е.

— От какво?

— От онази монахиня с виденията. Сигурно си повярвала, че ти също можеш да имаш видения.

— Нубия, знаеш, че имам видения. Още от дете.