Ветровете на Салем [bg]

Тя кимна.

— Какво ще правим? Как ще се измъкнем?

— Не се притеснявай, любов моя! — отвърна той и я целуна.

И едва когато устните им се докоснаха, и двамата осъзнаха колко близо са телата им, притиснати едно в друго. И когато той я целуна, ръката му се бореше с корсета й, докато тя опитваше да развърже бричовете му. Желаеше го толкова много; искаше да отнеме болката, която несъзнателно му беше причинила, искаше за миг да забрави къде се намираха. Толкова се радваше, че го намери отново и че бяха заедно! Той целуваше гърлото и гърдите й, докато тя му помогна да съблече ризата си. После легна върху нея и започна да вдига полите й. И двамата се смееха над трудността, възникнала със събличането на дрехите им. Когато най-накрая успяха, лежаха на тревата и той държеше ръцете над главата й, целуваше я и захапваше устните й. Беше толкова гладен за нея. Бяха разделени толкова дълго, че когато той влезе в нея тя изскърца със зъби от болка и удоволствие, че го е открила отново.

— Какво правите? — чу се над главите им момичешки глас. Тих и ужасен глас, сякаш момичето не можеше да повярва на очите си.

Джеймс се стресна и се отмести настрани, докато Фрея се изправи и паникьосано се пресегна за дрехите си, за да се прикрие, след като се разделиха от прегръдката.

— А аз търсех извинения за теб пред мистър Пътнам! — каза Мърси гневно. — Мислех, че си ми приятелка, че си моя сестра! Ти си нищо повече от една блудница и изкусителка! Погледни се! Гола на тревата! С него! Ти си вещица! Омагьосала си Мистър Брустър!

Фрея се изправи на крака, докато ръцете й притискаха дрехите пред тялото й, почервеняла от шок и срам. Какво направиха? В гората? На откритото?

— Не, Мърси, моля те!

Прислужницата трепереше и очите й се пълнеха със сълзи.

— Ще кажа на всички! Ще им кажа цялата истина!

— Не, моля те! Мърси, аз те обичам и никога няма да те нараня! — каза Фрея, закопчавайки блузата си, докато Джеймс бързо се обличаше зад нея. — Трябва да ме разбереш, това е… той е…

Момичето отстъпи назад и вирна предизвикателно брадичката си. Пое си дълбоко дъх, лицето й почервеня и устните й се изкривиха, докато произнасяше:

— Ти си лъжкиня, Фрея Бошан! Лъжкиня, чуваш ли ме? Лъжкиня и вещица! На всички ще кажа!

Обърна се и хукна през полето, оставяйки Фрея и Джеймс сами на попиващата в полуздрач поляна.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Ще ни убият!

Беше живяла твърде дълго в селището Салем, за да знае какво ще се случи след това.

— Бягаме — каза Джеймс, обувайки ботушите си и й подаде нейните. — Бягаме колкото можем по-надалеч.