Ветровете на Салем [bg]

— Фрея, чуй ме. Ти ме обичаш… ти винаги си обичала единствено и само мен.

— Не зная за какво говориш! Моля те, пусни ме да си вървя.

Взираше се повече в здрачаващото се небе, отколкото в него.

— Джеймс, моля те…

— Името ми не е Джеймс Брустър. — Очите му бяха затворени и изглеждаше толкова нещастен, че Фрея щеше да заплаче. — Поне това не е единственото ми име. Някои от нас не са толкова големи късметлии като теб, Фрея — да успеят да запазят имената си през вековете.

Докато Джеймс говореше, сякаш врата след врата се отваряше в съзнанието й и спомените й се връщаха — за нейната самоличност, която внезапно изскачаше от някакво скрито, заключено място в паметта й. Виждаше образи, които не разбираше, и лица, които не разпознаваше — на красива възрастна жена с посребрени коси и големи меки очи; на една по-млада жена — русокоса и изглеждаща доста крехка, докато не се усмихнеше. И Фрея започваше да изпитва огромна любов към тях. Те бяха част от нея.

— Аз съм вещица! — каза тя. — Винаги съм била вещица.

— Ти си нещо повече от това — въздъхна той. Очите му бяха пълни със сълзи и Фрея сложи ръка на лицето му, за да почувства болката и да се опита да разбере какво се случваше тук.

— Кой си ти, Джеймс? Кой си наистина? И коя съм аз? Какво общо имаме двамата?

Почувства топлината на ръцете му и вече не се страхуваше.

Той я притисна по-плътно и прошепна в ухото й:

— Ти наистина ли не си спомняш за мен, моя любов?

Гласът и докосването му я накараха да потрепери и в съзнанието й се появи лъч светлина, спомен, неясен образ на красив тъмнокос мъж, който стоеше над нея точно както сега. Двамата бяха сплетени един в друг. Горещото му тяло беше срещу нея и нямаше никакви порочни мисли в това, никаква вина, нищо от пуританските забрани, защото те не бяха Пуритани. Те бяха влюбени и жаждата им един за друг беше толкова силна, колкото и ръцете му, които я държаха. Тялото й сякаш се разтвори от необходимостта да го има, докато тя продължаваше и продължаваше да вика името му…

— Килиан? — попита тя.

— Фрея — прошепна той — Аз съм.

Тогава изведнъж всичко се върна в паметта й, сякаш много врати се отвориха с трясък и нахлу светлина от осъзнаване на миналото, бъдещето и настоящето. Килиан на нейното годежно парти, двамата на мивката в банята, без дори да си казват и една дума, завладяна от желанието и нуждата да почувства устните му върху своите и тялото му върху нейното. Последната им нощ на борда на „Дракон“, който се люлееше, като че ли в опит да запази ценния им живот, защото тя чувстваше, че бяха много близо до края. Знакът на тризъбеца върху гърба му, който беше станал повод да бъде обвинен, че го е откраднал от Фреди. И накрая Валкириите около него, които го изтръгнаха от ръцете й.

— Но Валкириите — те те взеха…

— … и доведоха тук.