![Сребърният камък [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/9/srebrniyat-kamk-bg-download.jpg)
Сребърният камък [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърният камък [bg]». Краткое содержание книги:
За момент усети замайване, след това направи малка крачка назад.
— Иън Силвърстоун? — Момичето — маркграфинята — се бе изправила. Пристъпи към него.
— Моля ви. Наистина трябва да ми повярвате — каза й той.
По очите й позна, че му вярва. Пръстенът го стисна още два пъти и след това още два пъти.
Младият, седнал до маркграфа, поклати глава.
— Маркграфът — каза той с глас по-висок от необходимото, доста по-висок от обикновено, — не е длъжен да прави подобно нещо.
— Бурс. — В тона на маркграфа прозвуча команда. — Никой не те е представил, седи мирно.
Бурс Ериксон сякаш не го чу.
— Аз съм Бурс Ериксон, син на маркграфа — каза той. — Сега, след като вече се представих, мога да ти кажа направо: маркграфът не отговаря пред чужденци, не отговаря и пред бачкатора на ферибота. Отговаря единствено пред Масата, а всеки, който иска обяснение от него, нека да го стори с оръжие в ръка.
— Бурс — повтори маркграфът: гласът му бе нисък и остър, свободната му ръка — протегната напред, пръстите — разперени с протегната длан, — мълчи. Преценил съм, че ще изслушам този млад човек, а това означава, че ще го изслушам докрай.
— Важно е — продължи Иън. — Не съм сигурен дали знаете кой е Харбард, но той не е просто човекът от ферибота, който има мания за величие; той е един от Стареите.
— Естествено — разкиска се Бурс Ериксон. — Разбира се. Всеки гол отшелник, който живее на ядки и дървесни кори, е Старей, на когото месото и топлината са му омръзнали. Всеки нещастник, който проси я коричка, я кокал, е в действителност Старей, който изпитва тези, на чиято врата е похлопал. Всяка стара кранта с провиснали до коленете цици, тръгнала да продава задушливи помади с неясен произход, е Старей, приела този вид, за да се позабавлява.
Арни не погледна към Иън, когато прошепна:
— Какъв му е проблемът на този идиот? Да не би да се перчи пред момичето?
— Ще ти го кажа още веднъж — не можеш да си сигурен, че местните не говорят английски. — Широкото лице на Ивар дел Хивал бе ухилено, но това не можеше да се нарече приятелска усмивка. Стрелна с бърз поглед маркграфа, сякаш да подскаже: „Наблюдавайте го“.
Бурс Ериксон не беше приключил.
— Естествено, всеки хърбав селянин със смрадлива кожена раница и пръстен, минал през златна баня, е Вреченият войн, дошъл да ни поведе към Края на зимата. Гадост.
— Виж, Бурс, мой любими сине — каза маркграфът, — ти наистина прекали.
Ако Иън не ги наблюдаваше, щеше да пропусне да види едва забележимия жест, който маркграфът направи с показалеца си. Все едно че го премести първо напред, а сетне назад, все едно че викаше някого.
— Не, маркграфе, не съм прекалил. — Коланът с меча на Бурс Ериксон бе прехвърлен на облегалката на стола му. Побутна меча. — Я сега да го видим колко го бива този… убиец на гиганти. Не настоявам на дуел до смърт, нито дори до пръв белег — всъщност дори не съм сигурен дали искам да удостоя този… Иън Силвърстоун с белега си. Но нищо, нека вземем две оръжия и направим един малък дуел до първа кръв. — Той се обърна към Иън. — Хайде, идвай, да кръстосаме шпаги. Дори ще си взема учебен меч с притъпен връх заради теб, Убиецо на гиганти.
— Само един огнен гигант — поправи го Иън. — И това се дължеше до голяма степен на… късмет.
Изкушението, разбира се, бе да се надуе и да се покаже като корав мъжага пред момичето, но това не само че бе глупаво, но сигурно и всички очакваха така да постъпи. Иън години наред бе тренирал с рапира, той не бе дуелист. И въпреки че превръщаше любимия спорт в смъртоносна отбранителна система под зоркия поглед на Ториан Торсен и Ивар дел Хивал, една среща с този силно белязан в схватки Бурс Ериксон можеше да се окаже последна за него.
Само че Бурс Ериксон бе твърдо решил да се прави на обиден, независимо от думите на Иън.
— А, толкова смел и така талантлив, че с лека ръка пренебрегва убийството на един огнен гигант. — Обърна се към маркграфа. — Маркграфе, татко мой, моля те. Позволи ми да го нараня.
— Не забелязах да ти е нанесъл обида, Бурс — отвърна маркграфинята. Тя постави ръка над китката му. — И предпочитам да не потъпкваш кода на честта в бъдещия си Орден с толкова лека ръка.