Ритуалът [bg]

Отпи с удоволствие глътка бира и остави мислите си да се зареят към разговора с Венци.

Мушморокът му с мушморок, гледай го ти само как искаше да се измъкне! Обаче няма къде да ходи — сам му се набута в ръцете, сега нямаше мърдане. Лека усмивка заигра на устните му.

Славея обичаше да държи хората в ръцете си. Харесваше му да ги гледа как се лутат, като си мислят, че могат да се отърват от хватката му. Като мишки в капан. Понякога ги оставяше да си въобразяват, че са способни да му се изплъзнат, и точно когато си поемеха дъх, той се появяваше и небрежно им припомняше как стоят нещата. Дааа, никой не можеше да се измъкне от него. Не и без да получи разрешение. Досега Славея не бе дал разрешение на никого. Имаше такива, които не разбираха от намеци. Те му доставяха още по-голямо удоволствие. Когато се възстановяха, се превръщаха в най-верните му хора.

Сложи ръце зад главата си и зарея поглед пред себе си.

Възхити се на собствената си прозорливост. Още когато се запозна с Венци, безпогрешно разпозна алчността и огромното му его. Прецени, че този млад полицай може да му върши работа, ако го опитоми, и внимателно започна да го обработва. Не бързаше, полека-лека го вкара в средите си, уж случайно и без никакво обвързване. Не му бе трудно — Венцислав Русев без колебание приемаше скъпи подаръци и приятелски жестове на уважение — те го караха да се усеща значим и важен. Накрая се оплете толкова здраво, че нямаше измъкване.

Сега всичко бе в неговите ръце, да се оправя сам. Славея бе сигурен, че Русев ще изчисти нещата професионално. Това му бе работата в крайна сметка. Не ставаше въпрос за някакъв дребен тарикат — за такива той би използвал Кофата. Сега на картата бе заложено всичко. Ако онзи проговореше, всичко щеше да лъсне. Нямаше място за провал. Затова беше време да извие ръцете на полицая — със сигурност нямаше да го разочарова — неговият живот висеше на същия косъм. Освен това надмощието над силите на реда му доставяше истинска наслада, защото го караше да се чувства неуязвим.

Още по-добре бе, че от тук нататък Венци щеше да се превърне в негов роб. Чудесно. Просто чудесно. Така е, помисли, не случайно съм номер едно, никой не издържа толкова дълго на проветриви места, ако не мисли няколко хода напред.

Протегна отново ръка към чашата, когато телефонът му иззвъня. Той отегчено погледна екрана. Интересно, този пък не се беше обаждал от много време. Дано да си заслужаваше.

— Да — отговори провлечено.

— Ало, здравей… — чу притеснен глас отсреща.

— Абе, не ме здравосвай, казвай какво има.

— Ами… за онова, което търсеше…

— Какво за него?

— Преди малко разбрах, че може да е открито… Или поне част от него.

Славея поглади нежно голото си шкембе с длан.

— За купата ли става въпрос?

— Не, не, за каничката… Може и да не е нищо особено, но ти нали каза да те държа в течение. Една колежка е открила фрагмент от нея по време на разкопки на трасето на магистрала…

— Абе, какъв фрагмент, бе — прекъсна го Славея. Започваше да се изнервя. Този му губеше времето, явно се опитваше да го излъже по някаква причина. Досега вечерта се развиваше приятно — имаше време, нещата се нареждаха, можеше да се позабавлява. Отпусна се назад и се усмихна.