![Вълчият брат [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/9/vlchiyat-brat-bg-download.jpg)
Вълчият брат [bg]
- Автор: Пейвер Мишель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълчият брат [bg]». Краткое содержание книги:
Смъртно ранен от обладана от демон мечка, бащата на Торак го заклева да открие Планината на Световния дух. Само така ще може да бъде спряна унищожаващата всичко по пътя си зла сила. Момчето не подозира, че осиротялото вълче, на което се натъква, бягайки от демона, ще стане негов побратим и ще се окаже тайнственият водач към планината, за който е споменал баща му. Торак няма представа за невероятните умения, които притежава, нито че съдбата е предопределила да се изправи срещу група могъщи шамани, готови да отворят дверите на ада, за да станат господари на света. А времето отлита. Скоро Червеното око ще се изкачи високо в нощното небе и демонът ще стане непобедим…
— Вземи. — Протегна я към нея. — Опитай и ти да го извикаш.
Тя го погледна изненадано.
— Благодаря.
Настъпи мълчание. Торак я попита защо са й билките.
— За каменния зъб. Трябва да измислим начин да го скрием от мечката. Ако не го сторим, тя ще ни проследи.
„Както следи Вълк“ — помисли си Торак. Болката в гърдите му се усили.
— Щом листата от калина и торбичката не могат да скрият речните очи, защо мислиш, че кората и пелинът ще свършат по-добра работа? — попита той.
— Защото ще ги използвам да приготвя нещо по-силно. — Тя прехапа долната си устна. — Опитвам се да си спомня точно какво прави Саен. Тя много иска да ме научи на нейните магии, но аз предпочитам да ловувам. Да я бях слушала по-внимателно!
— Радвам се, че можеш да направиш нещо — измърмори Торак.
— Да, но ако сбъркам?
Той не отговори. Усещаше как Червеното око над него му се присмива. Дори Вълк да успееше да намери обратния път, щеше да доведе след себе си и привлечената от речните очи мечка. Единственият начин, да се отърве от нея, бе да загуби очите — и тогава нямаше да могат да унищожат демона.
Все трябваше да има някакъв изход, но в момента Торак не го виждаше.
Вълк се уморяваше все повече. Демонът вече бе изостанал много и не можеше да подуши гарвановата кожа, но продължаваше да го следва по миризмата и щеше да го настигне. Щом накрая започнеше да се движи по-бавно, за което лапите му копнееха, мечката щеше да го хване.
Вълците от непознатата глутница вече отдавна не виеха. Бяха поели на лов далеч в Планините. Воят им му липсваше. Почувства се съвсем изоставен.
Вятърът се обърна и той долови нов мирис. Северен елен. Вълк никога не беше нападал елен, но познаваше миризмата добре, защото майка му често носеше клоните, които растяха от главите на елените, заедно с висящите по тях късове кожа — вкусни и лесни за дъвчене. Щом подуши стадото в съседната долина, той усети прилив на сили и се изпълни с надежда. Ако успееше да стигне до тях…
Докато се изкачваше по склона, тропотът от копита ставаше все по-силен. Внезапно едрата плячка изникна пред него. Галопираше с високо вдигнати, украсени с клони, глави и с широк разкрач на краката, завършващи с тежки копита. Елените се стичаха между буковете като неудържимо Мокро.
Вълк се извъртя на една лапа и скочи сред тях. Те се извисяваха над него и го опиваха с мускусната си миризма. Едър мъжкар го заплаши с рогата си и вълчето побърза да се дръпне. Една женска му изпръхтя да стои далеч от малкото й и Вълк се мушна под нея, за да се спаси от твърдите й копита. Скоро животните усетиха, че самотният ловец не ги застрашава и забравиха за него. Той побягна заедно с тях през долината: миризмата на стадото погълна неговата.
Напуснаха буковата гора и потънаха в смърчова. Скалите станаха по-големи, а дърветата по-малки; после дърветата изчезнаха и стадото се понесе по едно равно, каменисто място, каквото той не беше виждал досега.
По миризмата, носена от вятъра, Вълк разбра, че каменистото място се простира на много скокове в Тъмното и че отвъд него се намира Големият бял студ. Какво беше той? Вълк не знаеше. Но някъде отвъд лежеше нещото, което го беше призовало от първата му бърлога и го теглеше към себе си…
Далеч зад него демонът изрева сърдито. Беше изгубил мириса му! Зарадван, Вълк подхвърли гарвановата кожа във въздуха и я улови с потракване на челюстите.
След малко до ушите му достигна друг звук. Много слаб, но не можеше да го сбърка — бе високият, равен вой, който издаваше Прав-без-опашка, когато поставяше птичата кост в муцуната си!
Последва друг, още по-любим звук: самият Прав-без-опашка виеше и го зовеше! Най-прекрасният звук в Гората!
Северните елени продължиха своя бяг, но Вълк знаеше, че трябва да се върне и отново да поеме към Гората. Още не беше време да стигне до Големия бял студ и онова, което се простираше отвъд него. Трябваше да се върне и да доведе Прав-без-опашка.
Двадесет и втора глава
Сгушена в спалния си чувал, Рен тъкмо се канеше да става, когато Торак се появи изневиделица на входа на заслона и я стресна.
— Време е да тръгваме — каза, като клекна до огъня и й подаде парче изсушено еленово месо. От сенките под очите му предположи, че и той, също като нея, не бе спал добре.
Измъкна се от чувала и отхапа вяло от дневната си дажба храна. Драскотината върху бузата й гореше, а синината под окото я болеше. Но най-лош беше прокрадващият се страх. Не само заради близостта на пещерата или ужаса от мечката. Беше нещо друго: нещо, за което тя не желаеше да мисли.