4-ти юли [bg]

Обвиненията в „полицейска бруталност“, подвеждащите въпроси и почти болезнения шум на тълпата ме зашеметиха, изпълниха ме с неопределена тъга. Та аз съм добро ченге, по дяволите. Как стана така, че хората, на които съм се заклела да служа, се обърнаха срещу мен?

Карлос Вега от „КРОН-ТиВи“ преследваше високия рейтинг с „Процеса на Мръсната Хариет“. Беше дребен мъж с фанатично излъчване, известен с това, че интервюира хората толкова ловко, че те не усещат изкормването. Но аз познавах Карл — беше ме интервюирал и преди — и когато ме попита „Обвинявате ли семейство Кабът за съдебното преследване срещу вас?“, за малко да му се озъбя.

Бях на косъм неразумно да се заям с него, тъкмо за новините в шест часа, когато някой ме измъкна за лакътя от тълпата. Извърнах се рязко и видях, че спасителят ми е приятел в униформа.

— Конклин — продумах. — Слава богу!

— Дръж се плътно до мен, Лу — каза той, насочвайки ме през тълпата към непробиваем полицейски кордон, който осигуряваше тесен проход към съдебната сграда. Сърцето ми запърха, когато колегите ми полицаи, стиснали се за ръцете, за да ми осигурят свободно преминаване, ми кимаха или ми казваха по някоя дума, докато се провирах.

— Разкажи им играта, лейтенант.

— Дръж се, лейтенант.

Съзрях Юки сред навалицата по стъпалата пред съда и се насочих право към нея. Тя ме пое от офицер Конклин и двете заедно вложихме цялата си сила, за да отворим тежката врата от стомана и стъкло на съдебната институция. Изкачихме се по мраморната стълба и след малко се озовахме във внушителната съдебна зала, облицована с ламперия от черешово дърво, на втория етаж.

При влизането ни към нас се извърнаха всички глави. Оправих наскоро изгладената си яка, прокарах ръка по косата си и заедно с Юки прекосихме застланата пътека към адвокатските маси най-отпред. През последните няколко минути си бях възвърнала външното самообладание, но вътрешно кипях.

Как е възможно да ми се случва това?