4-ти юли [bg]

Глава 146

Първата ми седмица в службата ни завихри като ураган пета степен. Телефонът не спираше да звъни, всяка минута в стаята ми влизаха ченгета и спешно търсеха съдействие за десетки нови случаи. Всичко живо беше на бойна нога.

Но най-належащият проблем ми стана по-ясен от всякога. Управлението постигаше към петдесет процента разкриваемост, което ни запращаше на дъното в класацията на поделенията за тежки престъпления на големите градове.

Не че не бяхме добри; просто ни липсваха кадри, а случаите ни засипваха и бяхме на прага на силите си. Всъщност през цялата седмица ни звъняха отчаяни хора.

Сутринта на онзи петък Джейкъби почука на стъклената ми врата и аз го поканих да влезе.

— Лейтенант, на „Оушън Бийч“ е имало престрелка, двама са убити. Една кола е на местопрестъплението, друга е на път, а колегите продължават да искат подкрепление. Свидетелите са се паникьосали и започват да се разпиляват.

— Къде ти е партньорът?

— Ползва компенсация.

През стъклената врата на стаята си виждах всеки служител в поделението. Единственото ченге без купчина пресни случаи върху бюрото си бях аз. Грабнах якето си от облегалката на стола.

— Ще ги догоним — казах на бившия си партньор. — Какво знаеш?

— Две банди от Дали Сити и Оукланд са се сбили на паркинга до плажа.

Изтърчахме по стълбите, излязохме на „Макалистър“, Джейкъби отключи колата и седна зад волана.

— Започнало е с ножове, после се появили пищови. Двама мъртви на местопрестъплението, един е ранен. Двама извършители са в ареста. Другият влязъл в морето със сърфа и заровил патлака в пясъка.

Вече си представях сцената на престъплението и се опитвах да подредя мозайката.

— Ще ни трябват гмуркачи — казах, стискайки таблото, докато вземахме завоя към „Полк“.

Джейкъби ме дари с една от редките си усмивки.

— Защо се усмихваш, бе, Джейкъби?

— Извинявай, лейтенант — рече, надвиквайки шума на сирената. — Мислех си.

— Какво?

— Харесва ми да работя с теб, Боксър. Радвам се, че отново си на седлото.