Нощна прегръдка
- Автор: Кениън Шерилин
- Серия: Нощни ловци #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Нощна прегръдка». Краткое содержание книги:
Скъпи читателю,
Животът ми е страхотен. Имам си моето кафе с цикория, моите топли френски понички, както и добър приятел, очакващ обажданията ми по мобилния телефон. След като слънцето залезе, се превръщам в най-опасното същество, дебнещо в нощта: управлявам природните стихии и не зная що е страх. Защитавам невинните и бдя над хората, за да съм сигурен, че всички са в безопасност в един свят, където нищо не е сигурно. В замяна искам само една знойна хубавица в червена рокля, която да не иска нищо друго, освен да се наслади на една нощ с мен.
Вместо това бях блъснат от карнавална платформа на празничното шествие за Марди Гра. Едва не загинах, но една красива жена ми спаси живота. Тя не поиска нищо, освен да сподели една нощ с мен, без обвързване, без дълготрайни ангажименти.
Но напоследък все по-често се улавям, че щом я погледна, започвам да копнея за мечтите си, които бях погребал преди много векове. С необикновените си способности и умението да ме обърква, Съншайн е единствената личност, от която се нуждая. Но да я обичам, означаваше да я обрека на сигурна смърт. Аз съм прокълнат никога да не намеря покой, нито да позная щастието – не и докато моят враг ме дебне в нощта, за да унищожи и двама ни.
Талон Моригантски
Талон се извърна леко, когато тя се доближи до него.
— Харесва ми начинът, по който си нарисувала слънцето, залязващо над катедралата. Като гледам картината, все едно усещам как ме огряват слънчевите лъчи.
Комплиментът му я зарадва. Един художник никога не получаваше достатъчно похвали за труда си.
— Благодаря ти. Любимата ми гледка е залезът на това място. Обичам да съзерцавам как светлината избледнява около сградите. А когато лъчите падат върху табели и прозорци, те заблестяват и искрят като огън.
Той протегна ръце и обхвана лицето й с топлите си длани.
— Ти притежаваш невероятното умение да улавяш всички детайли.
Младата жена прехапа устни и му се усмихна дяволито.
— Да, така е.
Макар той още да не подозираше, Съншайн възнамеряваше да нарисува и него. Или поне да го скицира. Той приличаше на някакво диво, неопитомено създание, което можеш да задържиш и да храниш известно време, но още от самото начало ти е ясно, че накрая трябва да го пуснеш на свобода за доброто и на двамата.
— И така, ще ми кажеш ли къде живееш? — попита го тя.
Той се изкашля и отдръпна ръцете си от бузите й.
Стомахът й се сви, като видя как лицето му се сгърчи от притеснение.
— О, господи, нали имаш собствено жилище? Нали не живееш с майка си или с някоя досадна стара леля?
Той я изгледа обидено.
— Разбира се, че имам собствено жилище. Просто е… — Гласът му заглъхна и той отклони погледа си.
О, боже, ето че се започва…
— Живееш там с приятелката си?
— Не.
Ъ! Беше по-лошо, отколкото очакваше.
— Живееш с приятеля си?
Той зяпна сащисано, а черните му очи проблеснаха възмутено.
— За бога, Съншайн, какво си мислиш за мен?
— Не зная, Талон. Зададох ти само един прост въпрос, а ти започна да се държиш толкова странно. Какво очакваш да си помисля?
Тя огледа скъпите рокерски дрехи, с които бе облечен. Този мъж имаше фантастично тяло и беше твърде красив, за да е истински. Такива мъже можеха да накарат жените да… хм…
— И имаш навика да носиш кожени дрехи.
— Какво искаш да кажеш с това?
Тя го изгледа с досада.
— Знаеш, че съм художничка. Виждала съм ужасно много хомосексуалисти, както и бисексуални.
Ако преди малко изглеждаше разгневен, това бе нищо в сравнение с яростта, която сега се изписа върху лицето му.
— Явно тук съществува някакъв стереотип, за който не съм се замислял. Много ти благодаря. За твое сведение предпочитам кожените дрехи, защото пазят моята кожа в случаите, когато направя катастрофа с мотора и се озова на асфалта.
— Е, не може да се отрече, че това е вярно. Тогава защо изглеждаше така странно, когато те попитах къде живееш?
— Защото си казах, че ако ти призная къде живея, ще ме помислиш за доста странен.
Тя се поколеба, докато мислено изреждаше един милион странни места за живеене. Сигурно обитаваше някое гробище или крипта. Или използваше като жилище някаква окаяна полуразрушена барака. А може би се свираше в голям картонен кашон. Защо пък да не се е приютил в изоставен пристанищен док? Или, в краен случай, в разнебитена каравана или захвърлен автобус? Мили боже, в този град човек можеше да живее къде ли не.
— Добре де, ясно е, че живееш на някакво шантаво място, така ли е?
— Живея извън града, в блатото.
Успокоена, тя се присмя на уклончивостта му заради нещо толкова глупаво.
— О, моля те, познавам няколко души, които живеят край блатото.
— Не живея край блатото, Съншайн. Живея в блатото.
Сериозно ли говореше? Кой човек със здрав разум живее в блато, където е пълно със змии и алигатори, както и с други ужасни същества, за които не искаше и да мисли дори? Същества, които са въоръжени до зъби и се занимават с най-различни незаконни дейности, като хранене на алигаторите с труповете на убитите жертви?
— Ти живееш в блатото?
Той кимна.
— Там наистина е много спокойно. Не те дразнят никакви съвременни звуци. Никакви съседи. Никакво улично движение. Имаш чувството, че живееш в средновековието.
Докато изговаряше това, на лицето му се изписа замечтаност.
— Това означава много за теб, нали?
— Да. Така е.
Тя се усмихна. Да, можеше да си представи Талон да живее съвсем сам в блатото. Напомняше й много за баща й, който обичаше да прекарва часове навън, докато се наслаждава на девствената природа. И двамата явно споделяха онова миролюбиво отношение към хармонията в природата.