Не казвай сбогом [bg]

Джо Хилсам паркира пикапа точно пред огромния крайъгълен камък — магазина „Мървинс“. Всички наскачахме долу, изпънахме крака, поразсънихме се. Нощта беше задушна и лунният сърп беше съвсем тъничък. Забелязах, че Стъкс дали подигравателно, дали не — носи фланелка с надпис „Съхранявайте газовете си в буркан“.

— Така, това място и каквото сме намислили да правим са адски опасни, не искам да ви лъжа — поде Майк Хилсам. С годините беше понаедрял, брат му също — не само бицепсите им бяха големи, всичко им беше голямо. Застанали един до друг, бяха около двеста и петдесет килограма живо мъжко тегло.

— Веднъж с Майк идвахме тук само за да… не знам, може би за да видим какво е станало, и едва не ни съдраха задниците, затова тази вечер сме подготвени — каза Джо. Извади от каросерията дълъг платнен сак, дръпна ципа и отвътре се показаха половин дузина бейзболни бухалки. Раздаде ни ги — съвсем сериозно. Когато стигна до Ранд, се поколеба.

— Хммм… ти искаш ли?

— Разбира се, че искам, мамка му — отговори Ранд, всички се усмихнаха и закимаха одобрително, а енергията на кръга ни се изрази в приятелско тупане по рамото — браво на теб, старче!

— Хайде — поведе ни Майк покрай сградата. — По-надолу, близо до магазина на „Спенсър“, има една врата с разбита ключалка.

Точно в този момент минавахме покрай витрината на магазина за обувки, където майка ми работи цели двайсет и четири години. Още помня с какво вълнение отиде да кандидатства за работа в новия мол една съботна утрин, издокарана с яркия си прасковен костюм — четирийсетгодишна жена, която за пръв път през живота си търси работа. И как се прибра зачервена и усмихната: не сме можели да си представим колко е пълен молът, колко много и различни магазини има! Кой знае в кой от тях ще я вземат? Кандидатствала в девет! Магазини за дрехи и стереоуредби, дори в един специализиран — за пуканки. Когато седмица по-късно оповести, че официално вече е продавачка на обувки, децата й провесиха нос.

— Ще трябва да пипаш миризливи крака — оплака се Го.

— Ще се срещам с всякакви интересни хора — поправи я мама.

Надникнах през тъмната витрина. Магазинът беше съвсем тъмен, само един шаблон с размерите беше останал безцелно облегнат на стената.

— Майка ми работеше тук — казах на Ранд, с което го принудих да поизостане с мен.

— Какво е било това място?

— Беше хубаво, отнасяха се добре с нея.

— Имам предвид какво продаваха?

— А, обувки. Продаваха обувки.

— Обувки. Харесва ми. Нещо наистина необходимо. В края на деня знаеш какво си направил — продал си обувки на пет човека. Не е като писането.

— Идвай, Дън! — Стъкс се беше облегнал на отворената врата пред нас, останалите бяха вече вътре. Докато влизахме, очаквах миризмата на мола — кухина с контролирана температура. Вместо това ме лъхна на газ и на мръсотия, миризмите отвън бяха влезли вътре, където не им беше мястото. В сградата беше тежко и задушно, някак мъхесто като вътрешността на матрак. Трима от нас носеха огромни туристически фенерчета, чиито лъчи осветяваха шокиращи сцени: беше апокалиптично, следкометно, следзомбено, следчовешко. Няколко кални пазарски колички бяха пръснати странно разкривени по белия под. Миеща мечка дъвчеше кучешка храна на входа на една от женските тоалетни и очите й проблясваха като монети.