Един наивник на средна възраст

Изваждам одеялото и го постилам. Сетне пак поглеждам часовника си. Мери се разполага на одеялото в сянката под дърветата и отново потъва в апатията си. Не знам дали би седяла в такава апатия, ако й кажех какво се е случило преди три вечери на това същото място, дето седим, и кои точно са били героите.

Откъм шосето, което е скрито за погледите ни, понякога се чува далечен шум на прелитаща кола. Но аз следя за друг шум, додето най-сетне улавям бръмченето на мотоциклета откъм обратната посока.

Бръмченето се засилва, мотоциклетът изскача зад далечния храсталак и аз с облекчение установявам, че на него седят двама души. Минута по-късно чорлавият заковава окаляното си превозно средство на два метра от колата. Младежът, който слиза заедно с него от мотора, е наистина хубав момък, малко по-висок от необходимото, с някак безизразно лице, но с умен поглед.

— Прати го да седне там — казвам на чорлавия.

Онзи разменя няколко думи с приятеля си и Боян тръгва към дърветата, дето се е разположила секретарката ми. По лицето на Мери се появява нещо като усмивка и тя прави знак на младежа да седне до нея.

— Ти ела тук да прегледаме тоя мотор — казвам и вдигам капака на колата.

— Не разбирам нищо от коли.

— И аз не разбирам, но ще се правим, че разбираме. Не е изключено някой да надзърне насам.

Така че ние се движим около вдигнатия капак и пушим, обаче аз гледам не към мотора, а към околния пейзаж и в гърдите ми е малко напрегнато. Защото от мига, в който Боян е въведен в комбинацията, тя неизбежно става уязвима.

Най-опасният момент. Моментът на връзката. Когато нещо се проваля, то обикновено се проваля тъкмо в тоя момент. Затова така съм обмислил операцията, че пряката връзка да бъде еднократна.

От време на време поглеждам бегло и към ония двамата под дърветата. Разговорът би трябвало да приключи възможно по-бързо, без, разбира се, това да става в ущърб на необходимите разяснения. Но когато един разговор се води от жена, той никога не може да приключи бързо. Надявам се поне, че не е почнала да му разказва биографията си.

— С моя човек всичко е наред — успокоява ме чорлавият, като улавя погледа ми. — Ако е нужно, и в огъня ще влезе за вас.

— Излишно е да влиза в огъня — промърморвам. — На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.

— Той има достатъчно акъл… И е като гроб… — продължава момъкът да хвали приятеля си, като че продава кон. — А вие носите ли моя пай, или ще трябва да идвам в посолството?

— Казах ти, че вече няма да идваш в посолството. Нито ще се обаждаш по телефона. Ако се наложи, ние ще те търсим. Колкото за пая ти…

Отварям колата, вадя от джоба на шлифера си опаковка морфин и му я подавам.

По силата на едно съвпадение тъкмо в тая минута Мери бърка в чантата си и повтаря жеста ми.

Малко по-късно двамата издимяват с мотоциклета натам, отдето са дошли.

Спускам капака на мотора, прибирам одеялото и ние на свой ред потегляме, само че в посока към шосето.