Един наивник на средна възраст
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #4
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Един наивник на средна възраст». Краткое содержание книги:
— Като е мълчалив, как разбрахте, че е интелигентен.
— Че той не мълчи денонощно…
— Недостатъци?
— Старомоден.
— В смисъл?
— В най-точния смисъл. Еснафски вкусове… Облекло, почти като вашето…
— Може би дори си мие врата?
— Боя се, че да.
Един час по-късно чорлавият произнася умолително:
— Слушайте, не можете ли да спрете най-сетне тази проклета лимонада?
Той явно има предвид гальовната мелодия, която аз лично отдавна вече съм престанал да чувам.
— Сега аз свиря! — отвръщам строго. — А вие трябва да играете.
— Но аз играя вече два часа!
— Това е само началото — успокоявам го. — Кажете сега какви други връзки имате вън от тази артистична компания.
Подир още един час чорлавият почти простенва:
— Ще припадна, ако не ми дадете малко став!…
— Какво?
— Казах: став! Дрог! Стюпефиан! Ла кам! И уж сте културен съветник… Извадете там някоя ампула от аптечката на заведението!
— И това може да стане. Дори в количество. Само че трябва да го заслужите. Така че, млада маймуно, да се върнем към играта! Скачайте!
Той скача още известно време, преди да мина към конкретното поставяне на задачата:
— Всичко трябва да стане съвсем дискретно и без инциденти — предупреждавам го. — Защото аз ти споменах за казармата, но бих могъл да ти предложа и по-мрачни възможности.
— Не се съмнявам — промърморва момъкът. — Разбрах вече, че не обичате ближния си.
— Може и да го обикна. Това зависи само от поведението му. И така, първо действие: да убедите Боян.
— Това не е трудно. Стига да има какво да му предложа.
— Ще има, не бойте се. Второ: да ми доведете Боян. Не тука, разбира се. Когато дойдете утре, ще ви дам необходимите подробности.
— Дайте ми по-добре няколко ампули.
Поглеждам часовника си. Време е да приключвам беседата с любителя на светския живот, защото и мене ме чака светски живот. Подир малко трябва да бъда на прием.
Ставам и отключвам съседното малко помещение, което ми служи за склад и където са струпани различни полезни неща, завещани ми от предходника. Разкъсвам една опаковка морфин, изваждам десетина ампули и ги отнасям на чорлавия.
— Това е само малък аванс — пояснявам. — Ще по следват и по-крупни доставки. Но само за лично ползуване. Ако разберат, че разнасяш насам-натам морфин, веднага ще искат да надушат откъде го получаваш и всичко пропада, включително и ти самият.
Той завива грижливо ампулите в нечистата си носна кърпа, без да обръща особено внимание на думите ми, и поставя кърпата в джоба на якето си.
— Имате ли много от тия стъкълца?
— Колкото искаш.
— И ги държите тук, в тоя килер?
— Защо не?
— И никога нито веднъж не сте опитали?
— Не, представи си!
— Господи! — плесва се той по челото. — И ние си мислим, че живеем в цивилизовано общество!
На приема, като на всяко сборище от тоя род, няма нищо интересно. Разменям от приличие по няколко приказки с десетина колеги от приятелски посолства, събрани тук с надеждата, че ще изкопчат някоя и друга мършава новина, годна да увеличи с един-два пасажа месечния доклад на посланика.
Сетне се запътвам към мокрия бюфет, понеже устата ми е пресъхнала от приказки. Проправям си път между средната по гъстота навалица, вземам една чаша уиски и щедро и допълвам с газирана вода.
— Както винаги, умерен в удоволствията — чувам зад гърба си мелодичния женски глас.
Обръщам се, за да се озова лице в лице с очарователната госпожа Адамс.
— Бих ли могъл да предложа нещо и на вас?
— Предложете ми същото.
Изпълнявам нареждането и забелязвам:
— Не виждам съпруга ви…
— Наложи му се да замине днес по обед. Някаква международна журналистическа конференция или нещо от тоя род във Варна. Горкият… Ще трябва да скучае цели три дни… Поне да беше настъпил вече летният сезон…
Улавям подхвърлената небрежно тема и ние бъбрем известно време за скуката на дипломатическата професия и за скуката на тоя град, дето сме осъдени да работим и дето няма нито оживен нощен живот, нито мюзикхоли, нито дори терени за голф. Аз лично никога не съм играл голф, нито съм имал време да скучая през последните месеци, но успявам тъй да се нагодя към симпатиите и антипатиите на дамата, че тя бързо открива у мене сродна душа.
Тя е доста по-млада и доста по-красива или най-малкото по-ефектна от Мери, а най-важното, значително по-миниатюрна и прилягаща тъкмо на моя вкус. За жалост, туй, което най-много приляга на тебе, обикновено принадлежи на друг. Но това не пречи да бъбрем за всевъзможни дреболии и най-вече за общите си познати: