Един наивник на средна възраст

— Бенет е абсолютно лишен от въображение — продължавам да я успокоявам.

— Да, вижда ми се доста тъп. Изобщо трябва да ви призная, че вашият помощник никак не ми е симпатичен, въпреки че ми дава широки възможности да го обирам на покер.

— Достатъчно е аз да съм ви симпатичен — промърморвам, като й подавам галантно мантото.

Тя само ми хвърля един бърз поглед и тоя поглед ми напомня оня първи бърз поглед, придружен от фразата „хитро се изплъзнахте“ преди немного дни на един също такъв прием. И решавам изведнъж, че тоя път няма да допусна изплъзване от ничия страна.

— За жалост, аз дойдох пеша — съобщавам, когато излизаме.

— Не се безпокойте, аз съм с кола. Ето, насам…

— Не знаех, че имате алфа-ромео — промърморвам, когато стигаме до колата, гарирана в съседната улица. — Никога не съм карал подобен модел.

— Можете да опитате — предлага дамата, като ми предоставя мястото на кормилото.

„В такъв случай ще доведем опита докрай“, казвам си. Това, разбира се, е глупост и детинщина, защото въпреки навика ми да отгатвам положението по съвсем дребни неща, не е чудно госпожа Адамс просто да си играе с мене и да ме подвежда и изобщо да ме докара до ситуацията на един грандиозен скандал, който ще постави кръста на кариерата ми, преди дори да съм успял да реализирам оная, другата и единствено съществена операция.

Това е глупост и детинщина, но щом действуваш постоянно под диктовката на разума, идва момент, когато дълго спотаяваното безразсъдство ненадейно избухва и взима връх, и сега аз съм жертва тъкмо на такъв момент и си казвам, че ще опитам да я сваля тая очарователна женичка, каквото и да става, да я сваля не защото не мога да дишам без нея, а защото това ще бъде добро отмъщение спрямо нейния благороден, интересен, елегантен и не знам какъв си съпруг.

— Какво ще кажете за една лека вечеря там, при онова езеро — казвам небрежно, когато излизаме на шосето.

— Вие сте твърде непредпазлив, господин Томас — поклаща неодобрително глава дамата. — Това никак не подхожда на професията ви. Ресторантът в Панчарево е твърде оживен и не е изключено да ни видят…

— Тогава, една малка разходка.

— Ако обещаете да се държите прилично.

— Строго прилично! — потвърждавам и натискам газта.

Няколко километра по-нататък свивам напосоки в един тесен страничен път, намалявам скоростта и спирам сред усамотено място с две-три дървета и малко храсталак наоколо.

— И вие наричате това прилично държане! — промърморва дамата, когато я обгръщам в обятията си.

Тя се дърпа, разбира се, но не твърде настойчиво, тя просто умира за мъж в тоя миг и аз почти я изнасям от колата и я полагам под дърветата, като постилам шлифера си, и тя задъхана се оставя на тръпнещите ми ръце, които смъкват нетърпеливо бельото й, и след малко ние вече не сме изисканата двойка дипломати, а две животни, вкопчани едно в друго сред влажния ухаещ на млада трева полумрак под дърветата.

После пушим излегнати, с риск някой отнейде да види светлинките на цигарите ни, а сетне аз я прегръщам отново, аз съм просто неутолим тая вечер и не само защото тая жена така ми приляга, а защото е жена на оня, и ние прекарваме още дълго време в сянката на дърветата, додето най-сетне дамата признава: