Един наивник на средна възраст

Така че гуляят в ресторанта до езерото все пак се осъществява, макар и не с госпожа Адамс. В момента обаче на мене ми е нужна не миниатюрна красавица, а именно Мери и само Мери, защото времето за дребните плътски лудории е минало и е настанал часът на сериозна работа.

— Ако имате да питате още нещо по деловата страна, питайте, додето сме в колата — предупреждавам, като с няколко бегли погледа в огледалото установявам, че подире ни не се влачи опашка. — Там, в заведението, няма да споменавате нищо свързано с работата.

— Не се налага да питам, запомних всичко. Не съм толкова затъпяла от уискито, колкото вие си въобразявате.

Тя не е в настроение. И не отсега, а от момента, в който й стана ясно, че задачата ще легне върху нейните не дотам слаби плещи.

— Аз имам твърде високо мнение за интелекта ви, Мери — забелязвам примирително. — Иначе не бих прибягвал до услугите ви.

— Трогната съм, но предпочитам да ме смятате за пълна глупачка, стига това да ми спести предстоящото.

— Предстоящото не е нищо повече от един банален разговор. Бих го водил и сам, повярвайте, ако знаех български като вас.

— Бенет също знае български.

— Да, но има такава физиономия, че може да изплаши човека. А освен туй му липсва елементарно чувство за такт. Бенет е подходящ за преговори само там, където те се водят посредством пистолетни изстрели.

Тя замълчава, защото съзнава, че вече е късно за пазарлъци. При това шосето в тоя час е твърде оживено и цялото внимание на секретарката се съсредоточава върху задницата на червения автобус пред нас и в дебнене на подходящия момент за задминаване. Най-сетне моментът е настъпил или Мери си въобразява, че е настъпил, защото натиска стремително газта и се озовава редом с автобуса, точно когато насреща ни изскача друг автобус. Едно поколебаване и ние ще бъдем размачкани между двете грамади. Но секретарката натиска докрай газта с куража на отчаянието, като лети право към насрещния автобус, съумява да изпревари тоя, дето се движи редом с нас, изскача пред него и освобождава платното половин секунда преди тласкания от инерцията насрещен автобус да връхлети с ужасното свирене на спирачките.

— Не забавяйте — казвам. — Само това ни липсва сега, да се забъркаме в някаква анкета по нарушение на движението.

Тя покорно продължава да натиска газта и ние бързо се отдалечаваме от мястото, което едва не се е превърнало в арена на нашата гибел. От автобуса, разбира се, са забелязали номера на колата ни, но това е без значение и всичко ще свърши с изпращането на някоя предупредителна нота.

— Лошо предзнаменование — казва малко гузно Мери. — Едва не станахме на пелте.