Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Винаги мислел за това, когато е сърдит или уморен — каза си тя. — А днес е сърдит. Навярно цял следобед е мислил за това.
Тя застана неподвижно, загледа се в килима и се замисли.
— Казах му, че никога вече няма да се върна — колебаеше се тя и бърчеше вежди, — но може би ще отида да го видя сутринта, ако ме повика. Може да опита пак да хвърли възглавницата си по мене, но мисля, че ще отида.
ГЛАВА 17
ИСТЕРИЯ
Мери бе станала много рано сутринта, а и бе работила усърдно в градината, затова вечерта беше уморена и й се спеше. Тъй че веднага, щом изяде вечерята, която Марта донесе, тя си легна. И като слагаше глава на възглавницата си, промърмори:
— Ще изляза преди закуска и ще работя с Дикън, а след това… мисля да отида да го видя.
Събуди се от ужасен шум и й се стори, че е посред нощ. Скочи веднага от леглото. Какво ли беше това? В следващия миг тя вече бе сигурна, че знае. Врати се отваряха и затваряха, по коридорите се чуваха забързани стъпки и някой ужасно пищеше и викаше, викаше и пищеше.
— Това е Колин — си каза Мери. — Пак има един от онези пристъпи, които сестрата нарича истерия. Колко ужасно звучи!
Като слушаше плача и виковете, тя вече не се чудеше защо хората така се плашеха и предпочитаха да изпълняват всичките му прищевки, отколкото да чуват това. Мери запуши ушите си с ръце, прилоша й и се разтрепери.
— Не знам какво да правя. Не знам какво да нравя! — говореше си тя. — Това е нетърпимо.
По едно време си помисли дали той нямаше да спре, ако тя посмее да отиде при него, и след това си спомни как я бе изгонил от стаята и реши, че ако я види, може да му стане още по-зле. Дори когато притискаше още по-силно ръцете си към ушите, не можеше да спре ужасните звуци. Така ги ненавиждаше и толкова се ужасяваше от тях, че внезапно те започнаха да я дразнят и й се стори, че на самата нея й се иска да получи пристъп на истерия и да го уплаши така, както той я плашеше. Не бе свикнала с ничий гняв освен със своя собствен. Мери махна ръце от ушите си, скочи и тропна с крак.
— Той трябва да престане! Някой трябва да го накара да спре! Някой трябва да го набие! — извика тя.
Точно в този миг тя чу стъпки на човек, който почти тичаше по коридора. Вратата й се отвори и влезе сестрата. Сега тя изобщо не се смееше. Дори изглеждаше доста пребледняла.
— Той изпадна в истерия! — каза тя бързо. — Ще му стане зле! Никой нищо не може да му каже. Ела ти да опиташ, бъди добро дете. Той те обича.
— Той ме изгони от стаята си тази сутрин — възрази Мери и от вълнение тропна с крак.
Това тропване доста зарадва сестрата. Всъщност тя се страхуваше, че ще намери Мери разплакана, с глава, скрита под завивките.
— Точно така — зарадва се тя. — Ти си в подходящо настроение. Иди да му се скараш. Накарай го да мисли за нещо друго. Моля те, дете, иди колкото можеш по-бързо!
Чак след това Мери осъзна, че всичко това бе колкото ужасно, толкова и смешно. Наистина беше смешно, че всички възрастни в къщата бяха така изплашени, че потърсиха помощ от малкото момиченце само защото предполагаха, че и тя е почти толкова лоша, колкото Колин.
Мери се втурна по коридора. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно ставаше раздразнението й. Докато стигне вратата, тя вече беше съвсем разярена. Блъсна я и изтича до леглото.
— Престани! — почти изкрещя тя. — Престани! Мразя те! Всички те мразят! Иска ми се всички да избягат от къщата и да те оставят да умреш от викане! Още малко и наистина ще умреш от рев и дано умреш!
Едно мило, състрадателно дете никога не би помислило, нито би казало подобно нещо. Но стана така, че сътресението, което тези думи предизвикаха, беше възможно най-доброто нещо за истеричното момче, на което никой не смееше да противоречи.