Играта на Ендър

— Предполагам, че ние сме сред тези щастливци.

— Смешно колкото еднокрак заек, Вал.

— Каквито несъмнено има поне няколко в горите наоколо.

— И си подскачат в спретнати кръгчета.

Валънтайн се засмя на отвратителната картина и в същия миг намрази себе си, задето бе помислила, че това е смешно.

— Вал, ние можем да изречем думите, които две седмици по-късно всички ще повтарят. Няма нужда да чакаме, докато пораснем и започнем да се трудим на някое поприще.

— Питър, та ти си едва дванайсетгодишен.

— Не и за информационните мрежи. По тях мога да се назова както си искам, ти също.

— Но по мрежите ние недвусмислено сме регистрирани като ученици и дори не можем да участваме в истинско обсъждане, освен като публика, което означава, че няма да ни разрешат дори да си отворим устата.

— Имам план.

— Ти винаги имаш.

Преструваше се на равнодушна, но внимателно нададе ухо.

— Можем да се появим по мрежите като пълноправни граждани, с каквито имена си изберем, ако татко ни впише в своя граждански пропуск.

— А каква причина ще му изтъкнем? Ние си имаме ученически пропуск. Какво ще му кажем, че ни трябва граждански пропуск, за да завладеем света?

— Не, Вал, аз нищо няма да му казвам. Ти ще му кажеш колко се тревожиш за мен. За това, колко много се старая в училище, но че според теб подлудявам от това, че не мога да разговарям с някой интелигентен човек, че всеки ми говори отвисоко, защото съм малък, че никога не успявам да водя свестен разговор с връстниците си. Можеш да докажеш, че това ми причинява стрес.

Валънтайн си припомни за умрялата катеричка в гората и осъзна, че дори и това й разкритие е част от плана на Питър. Или поне го е направил част от плана си, след като се е случило.

— Така ще го придумаш да ни упълномощи да ползваме неговия граждански пропуск. За да се явим там под друга самоличност, да скрием факта, че сме още малки, така че хората да ни засвидетелстват интелектуалното уважение, което заслужаваме.

Валънтайн можеше да оспорва идеите му, но не и тази. Тя не можеше да му каже: А какво те кара да мислиш, че заслужаваш уважение? Тя бе чела за Адолф Хитлер. Запита се какво ли е представлявал на дванайсетгодишна възраст. Не е бил толкова умен, не и колкото Питър, но страстно е жадувал за уважение, да, вероятно е било точно така. И как ли щеше да се е отразило на света, ако в детството си е бил грабнат от трансмисията на вършачка или стъпкан от кон?

— Вал — рече Питър, — знам какво си мислиш за мен. Мислиш си, че аз не съм добър човек.

Валънтайн го замери с една борова игличка.

— С тази стрела пронизвам сърцето ти!

— Отдавна се канех да дойда да си поговорим. Но все ме беше страх.

Тя пъхна игличка между устните си и като изду бузи, я изстреля срещу него. Игличката се заби досами краката й.

— Още един неуспешен изстрел. Защо се правеше на слаб?

— Вал, страхувах се, че няма да ми повярваш. Че няма да повярваш, че мога да го направя.

— Питър, вярвам ти, че можеш да направиш всичко и че сигурно ще го направиш.