Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
— Но той е тук едва от година и половина, сър, колко може да се е променил брат му?
— Сега прическата му е съвсем различна. Разполагам с негова скорошна фотография, доставена ми от Земята за сравнение. Единственият начин тукашният ни компютър да си достави тази снимка е да я изиска с официална заявка от компютър на Земята. И то от компютър, който не е свързан с МФ. А за такова нещо е необходимо да имаш право на официална заявка. Не може да се отиде просто така в област Гилфорд в Северна Каролина и да се грабне някаква снимка от училищните файлове. Някой от Военното училище упълномощавал ли ви е да доставите тази снимка?
— Вие не сте наясно, сър. Компютърът в нашето училище е само част от информационната мрежа на МФ. Ако ние поискаме някаква снимка, трябва да подадем официална молба, но ако програмата на мисловната игра реши, че снимката е необходима…
— Може просто сама да си я достави.
— Е, не за щяло и нещяло. Само когато става въпрос за доброто на детето.
— Да, случаят е точно такъв. Но защо? Неговият брат е опасен — той бе отхвърлен за тази програма, защото е едно от най-злите човешки същества, на които сме попадали. Защо може да е толкова важен за Ендър? Защо, след толкова много време?
— Честно казано, не знам, сър. А програмата на мисловната игра е направена така, че не може да ни съобщи. Всъщност дори и самата тя може да не знае. Тази територия е бяло петно за нас.
— Искате да кажете, че компютърът решава това в процеса на работа?
— Би могло да се каже така.
— Е, от това ми стана малко по-леко. Мислех си, че само аз постъпвам така.
Валънтайн отпразнува осмия рожден ден на Ендър сама, сред дърветата в задния двор на новия им дом в Грийнсбъро. Тя очисти на едно място боровите иглички и листата и написа с клонче на земята името му. После направи индианска колибка от вейки и иглички и запали малък огън. Пушекът от него се изви нагоре, сред клоните на дърветата и боровете. Мини през целия космос, рече тя тихичко. Чак до Военното училище.
Писма така и не пристигнаха, а доколкото им бе известно, написаните от тях писма също не бяха стигнали до Ендър. Когато го отведоха, татко и майка сядаха на масата и на всеки няколко дни му набираха по едно дълго писмо. Скоро обаче започнаха да го правят веднъж седмично, а след като не пристигнаха отговори, веднъж месечно. Сега се навършиха две години от заминаването му, но писма така и не получиха, абсолютно никакви и никой вече не си спомняше за рождения му ден. Той е мъртъв, помисли си тя отчаяно, защото ние го забравихме.
Но Валънтайн не бе го забравила. Тя внимаваше родителите й да не разберат, а най-вече дори и не намекваше пред Питър колко често си мисли за Ендър и колко често му пише писма, на които той нямаше да отговори. И когато татко и майка им съобщиха, че напускат града и ще се местят чак в Северна Каролина, Валънтайн разбра, че те вече не очакват да се видят отново с Ендър. Така напуснаха единственото място, където той знаеше, че може да ги намери. Как щеше да ги намери тук, сред тези дървета, под това променливо и начумерено небе? Ендър винаги бе живял сврян в някакви коридори и ако все още се намираше във Военното училище, там имаше още по-малък достъп до природата. Как би се оправил в тези гори?
Валънтайн знаеше защо бяха дошли тук. Преместиха се заради Питър, защото мама и татко се надяваха, че животът сред дърветата и животинките, животът сред природата, може би щеше да окаже благотворно влияние върху техния син, чийто странен характер ги плашеше. И резултат имаше. На Питър веднага му допадна общуването с природата. Дълги разходки, в които редуваше ту гъстата гора, ту ширналото се поле. Понякога не се прибираше по цял ден — само с чина си и един-два сандвича, напъхани в раницата на гърба, и с едно ножче в джоба.
Но Валънтайн знаеше. Беше видяла наполовина одрана катеричка с лапички и крачета разпънати и забити с клечки в земята. Представи си как Питър я бе уловил в капана, как я бе разпнал, как после внимателно, без да разпаря корема й, бе отделил и обелил кожата и как бе наблюдавал мускулите да се свиват и гърчат. За колко ли време бе умряла катеричката? И през цялото това време Питър бе седял наблизо, облегнат на дървото, в което вероятно е била хралупата на катеричката, и си е играл с чина, докато животът на катеричката бавно я е напускал.