Пожелай ме скъпа
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: southern #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Найденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ме скъпа». Краткое содержание книги:
Саманта се заклева да убие красивия измамник… ако баща й не го направи преди нея. Защото едно нещо Шавез желае повече от огромното ранчо на Кингсли — да направи своенравната красавица своя завинаги.
Не запалиха огън, но луната грееше ярко, което позволи на младата жена ясно да вижда тримата мъже, които седяха и разговаряха шепнешком. Щеше да ги изчака да заспят, като се молеше да я оставят сама. Докато чакаше и ги наблюдаваше, с мъка държеше очите си отворени. Струваше й се, че чака от часове. Но всъщност минаха само няколко минути. Мъжете приключиха разговора си и се изправиха. Мъжът с наметалото се насочи към конете и извади от дисагите едно одеяло. Саманта затаи дъх, тъй като той насочи към нея. Само й връчи одеялото и думите му успокоиха.
— Не е зле да поспите, сеньорита. Няма да останем дълго на това място.
После той легна близо до нея, същото направи и други бандит с пончото. Но Диего не легна да спи. Той се излегна на хълбок с готова за стрелба карабина и запали цигара, Диего бе само на няколко фута разстояние, но бе застанал между нея и конете. Мъжът скоро изпуши цигарата си, Не легна да спи и Саманта разбра, че той изобщо няма такива намерения. Задачата му бе да остане на пост.
Не можеше да избяга. Но поне нямаха намерение да й досаждат или да я изнасилят. Като разбра това, Саманта предаде на умората и потъна в сън, като си обеща, че на следващия ден ще избяга. Трябваше да намери начин.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Следващият ден за Саманта настъпи твърде бързо. Като че ли бе минал само миг, когато я събудиха с грубо разтърсване по рамото. Погледна към небето и й се стори, че луната почти не се бе поместила от мястото си в небосвода. През останалата част от нощта яздиха бързо. Намалиха скоростта, когато слънцето изгря. По този начин нямаше да се налага да спират на всеки няколко часа, за могат конете да почиват. Продължаваха ездата си дори и в най-горещата част на деня, като се хранеха върху седлото.
Тази нощ беше повторение на предишната. Саманта започваше да се отчайва. С всеки изминат час приближаваше все повече до планините, което означаваше, че все повече се приближаваха и до Ел Карнисеро. През последно денонощие мислеше постоянно за него, без да е в състояние да го изхвърли от съзнанието си. Знаеше, че бандитът мрази гринго. Заради откуп ли я беше отвлякъл? И дали това беше просто отвличане? Позволи мислите й да отидат по-далече. Дали Касапина щеше да я убие?
Не! Не трябваше да мисли за това. Но ужасната мисъл продължи да я измъчва, докато накрая я завладя истински ужас. Не искаше да бъде предадена на ужасния Ел Карнисеро.
Та нали той убиваше жени и деца, когато поискаше! А повече от всичко мразеше гринго.
Тази нощ Саманта се опита да избяга. Знаеше, че няма да успее, но трябваше да се опита. Сега на пост стоеше ниският мъж с пончото. Тя изчака Диего и онзи с наметалото да се сменят. Насочи се тичешком към него, нападна го и го повали на земята. Карабината му отхвръкна настрани, тя посегна да я вземе, след което отново се обърна към него.
В този момент другите двама се събудиха и се разсмяха гръмогласно. Мъжът с наметалото се обърна спокойно към нея.
— Карабината е празна, сеньорита.
— Празна?! — възкликна смаяно тя. Той сви рамене.
— Ние сме на открито и можем лесно да забележим, ако никой се приближи. Ако е необходимо, можем веднага да заредим карабината, освен това имаме предостатъчно време. Иниго не обича оръжията. Никога не зарежда своето, докато не се наложи.
Значи Иниго бе ниският.
Саманта ги гледаше невярващо, след това насочи карабината към крака на бандита с наметалото и натисна спусъка.
Нищо. Карабината наистина беше празна.
— Страхливец! — изкрещя тя към Иниго.
— Хайде, хайде, сеньорита — отвърна й развеселен бандитът с наметалото. — Само пилеете времето си, а можете да го използвате да поспите.
— Върви но дяволите! — изкрещя тя и хвърли карабината по него.
Тя се затича към конете, искаше да вземе един от техните, които предполагаше, че не са обучени да спират при изсвирване. Но не успя да стигне до тях. Една ръка обви талията й и рязко я хвърли на одеялото й. Тя скочи светкавично и замахна с юмрук към бандита с наметалото, тъй като именно той я бе хванал. Юмрукът й се заби в челюстта му. Саманта чу съвсем близо до нея смеха на Диего.
Този с наметалото дори не мигна. Той просто хвана ръцете й, събра ги заедно една до друга, след това свали червеното шалче от врата си и върза с него китките й.
— Не! — започна да протестира тя, опитвайки се да се измъкне, но той бе по-бърз и само след секунди шалчето бе завързано на възел.
— Това не е въже, сеньорита. Може да ожули по-жестоко нежната ви кожа — заяви той спокойно. — Не мисля, че ще ми благодарите за това.