Дракони на пролетната зора

— Плановете ми се осъществяват по-успешно, отколкото допусках — отвърна кротко тя, без да се притеснява от пламтящите му очи. — Ако съм заблудила теб, милорд, няма съмнение, че съм заблудила и врага.

— И как си ме заблудила? — попита Лордът с мъртвешко спокойствие. — Да не искаш да кажеш, че не губиш по всички фронтове? Че не те изтласкват от Соламния? Че драконовите копия и добрите дракони не ни разбиха позорно? — Гласът му се повишаваше с всяка Дума.

— Не са! — извика Китиара и кафявите й очи блеснаха. Тя се приведе през масата и хвана ръката му, точно когато се канеше да отпие от чашата си. — Колкото до добрите дракони, милорд, шпионите ми докладваха, че завръщането им се дължи на един елф и на един сребърен дракон, които проникнали в храма в Санктион и открили какво става с яйцата. По чия вина? Кой се е провалил? Охраната на този храм беше твоя отговорност…

Ядосан, Ариакас изтръгна ръката си от хватката й, запрати чашата си в стената, изправи се и я погледна.

— В името на боговете, много си позволяваш! — изкрещя той задъхано.

— Престани да позираш — Китиара се изправи и тръгна към вратата. — Ела в щаба ми и ще ти обясня плана си.

Ариакас се втренчи в картата на северен Ансалон.

— Може и да стане — призна той.

— Разбира се, че ще стане — прозя се Кит и бавно се протегна. — Армиите ми бягаха пред тях като подплашени зайци, но рицарите не бяха достатъчно наблюдателни, за да забележат, че винаги се движим на юг. Дори не се зачудиха защо силите ми се стопяват сякаш във въздуха. И сега, докато говорим, армиите ми се събират в една закътана долина на юг от тези планини и след седмица ще са готови да нападнат Каламан. Загубата на „Златния Генерал“ ще снижи духа им и градът вероятно ще се предаде без бой. После ще си върна всички земи, които привидно сме изгубили. Повери ми командването на армиите на онзи глупак Тоде, изпрати летящите цитадели, за които те помолих, и Соламния ще се моли да я беше наказал втори Катаклизъм!

— А тази… Лорана?

— Няма да ни притеснява. Ариакас поклати глава.

— Според мен тук е слабото ти място. Ами Танис Полуелфът? Няма ли да попречи на плановете ти?

— Той няма значение. Важна е Лорана, а тя е влюбена. — Китиара сви рамене. — Тя ми вярва, Ариакас. Сумтиш, но е така. Вярва на мен, а не на него. Така е с влюбените. На този, който обичаме вярваме най-малко. Беше късмет, че Бакарис попадна в плен при тях.

Доловил промяната в гласа й, Лордът я погледна остро, но тя извърна лице. Той веднага разбра, че не е толкова уверена колкото изглежда и осъзна, че го е излъгала. Полуелфът? Какво ставаше с него? Къде е сега? Ариакас беше слушал много за него, но никога не го бе срещал. Помисли си да я разпита, но после се отказа. По-добре да запази тайната за себе си. Тя му даваше власт над тази опасна жена. Нека се крие зад привидната си самонадеяност и да се чувства спокойна. Той умишлено се прозя с безразличие.

— Какво ще правиш с Лорана? — попита той, защото знаеше, че тя очаква този въпрос. Слабостта му към нежни руси жени бе добре известна на всеки.