Карибски романс
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кънчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карибски романс». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше, че тези очи са очите на човек, който ще преобърне света й. Ще я накара отново да се замисли за нещата, от които се е отказала, за нещата, от които се крие, за хората, които искат да я наранят и ще я накара да се почуства отново жива и обичана — този път истински.
Джоунъс се чудеше дали тя бе наясно, че колкото по-просто го описваше, толкова по-вълнуващо и затрогващо звучеше.
— Каза, че магазинът е бил рискована идея.
— Всичко е риск. Ако бях останала в хотела, никога нямаше да имам възможност да дам на Фейт това, което исках да й дам. И навярно самата аз щях да се чувствам измамена. Да ти сипя ли още?
— Не — той стана да отнесе чиниите, като обмисляше как да подходи. Ако изтървеше нещо, което не трябва, Лиз отново щеше да се отдръпне и затвори в себе си. Колкото повече му разказваше за себе си, толкова по-голямо желание изпитваше Джоунъс да узнае повече. — Къде научи да се гмуркаш?
— Ами точно тук, на Косумел, когато бях на възраст малко по-голяма от Фейт — Лиз по навик започна да прибира останалото ядене, докато той пълнеше мивката с вода. — Бяхме пристигнали на почивка с родителите ми. Захванах се на минутата. Изживяването беше като… Не знам, като да се учиш да летиш, може би.
— Затова ли после дойде тук?
— Дойдох, защото тук винаги съм се чувствала спокойно. Имах нужда от душевно равновесие.
— Трябва да си била още ученичка?
Тя клекна пред хладилника, за да размести нещата и направи място.
— Бях първа година в колежа. Щях да ставам морски биолог. Преподавател, който посвещава учениците в тайнствата на морето. Учен, който открива всички отговори. Беше толкова голяма и завладяваща мечта. Бях погълната от нея до такава стенен, че непрекъснато учех и почти не излизах. После… — Лиз млъкна. Изправи се бавно и затвори хладилника. — Ще трябва да светнем лампата за чиниите.
— После какво? — попита той и сложи ръка на рамото й, когато тя щракна ключа.
Лиз го изгледа продължително. Подскачащите сенки на свещите бяха изчезнали от светлината на лампата.
— После срещнах бащата на Фейт и това беше краят на мечтите.
Нуждата, която Джоунъс изпитваше да узнае всичко, помрачи трезвия разум, накара го за забрави предпазливостта.
— Обичаше ли го?
— Да. Инак нямаше да я има Фейт.
Не това беше отговорът, който той искаше.
— Тогава защо я гледаш сама?
— Не е ли ясно? — отърси тя с раздразнение ръката му. — Той не ме искаше.
— Независимо дали ти е искал, или не, имал е задължения към теб и детето.
— Не ми говори за задължения. Фейт е мое задължение.
— Законът разглежда нещата по друг начин.
— Дръж го гоя закон за себе си! — избухна Лиз. — Той можеше да го цитира наизуст по алинеи и параграфи, ала това нищо не значеше. Ние с Фейт не бяхме желани.
— Значи си оставила гордостта да ти отнеме правата? — също ядосан, Джоунъс пъхна ръце в джобовете и се върна до мивката. — Защо не си отстоявала това, което ти се полага?
— Подробности ли искаш, Джоунъс? — споменът бе наситен с позор, със срам и болка. Тя се хвана за надигналия се в душата й гняв като за спасителна сламка. Отиде до масата, взе чашата с вино и отпи порядъчна глътка. — Още не бях навършила осемнадесет. Бях в колеж, за да уча точно каквото исках и да се занимавам точно с това, с което исках да се занимавам. Смятах се за много по-зряла от колегите си, които прехвърчаха от лекция на лекция, къде по-заети с мисълта за поредния купон. Повечето вечери прекарвах в библиотеката. Там се и запознахме. Той следваше право, беше последна година и знаеше, че ако не се дипломира, здравата ще си изпати у дома. В семейството му имало юристи и политици още от времето на Революцията. Разбираемо ти е понятието за семейна чест, нали? — Стрелата улучи целта, но той само кимна. — Тогава ще разбереш и останалото. Виждахме се в библиотеката всяка вечер, тъй че започнахме, естествено, да разговаряме, после да прескачаме на чашка кафе. Той беше умен, привлекателен, с чудесни обноски, забавен. — Лиз духна свещите почти яростно. Разнесе се миризма на восък и увисна във въздуха. — Аз хлътнах яко. Той ми носеше цветя, водеше ме на дълги разходки с колата в събота вечер. Когато ми каза, че ме обича, му повярвах. Мислех, че светът е в краката ми.
Тя допи виното и остави чашата. Искаше й се по-бързо да приключи. Джоунъс мълчеше.
— Каза ми, че ще се оженим веднага, щом си уреди положението. Често седяхме в колата му, съзерцавахме звездите и той ми разказваше за тяхната къща в Далас. За многото стаи, прекрасната наредба и старинните полилеи, за официалните приеми и прислугата. Беше като приказка, една чудесна приказка с щастлив завършек, в края на която всички са навеки щастливи. Един ден пристигна майка му — Лиз се засмя, ала стисна облегалката на стола така, че кокалчетата й побеляха. — Всъщност, изпрати шофьора си горе до стаята, за да ме отведе при нея. Маркъс нищо не бе споменал за идването й, но аз бях изпълнена с трепетното вълнение, че ще се запознаем. До тротоара беше спрял един такъв фантастичен бял „Ролс“, какъвто човек вижда само по филмите. Шофьорът ми отвори вратата и аз вече се превъзнесох. После се качих вътре и тя ми изложи някои истини за живота. Синът й трябвало да поддържа определено ниво, да защитава определена представа. Била убедена, че аз съм много добро момиче, ала едва ли съм подходяща за даласката фамилия Дженсън.