Карибски романс
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кънчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карибски романс». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше, че тези очи са очите на човек, който ще преобърне света й. Ще я накара отново да се замисли за нещата, от които се е отказала, за нещата, от които се крие, за хората, които искат да я наранят и ще я накара да се почуства отново жива и обичана — този път истински.
Този път той сграбчи ръката й ядосано.
— Престани да ми приписваш думи, които не съм изричал! Ти стоеше там и говореше, а аз си те представях — млада, пламенна и доверчива, а после предадена, изоставена и наранена. Виждах какво ти е причинило това, как ти е отнело мечтата, отрязало пътя към нещата, които си копнеела да направиш.
— Казах ти, че не съжалявам.
— Зная — Джоунъс вдигна ръката й и я целуна. — Ала, струва ми се, за миг аз изпитах съжаление вместо теб.
— Джоунъс, да не мислиш, че животът ни се нарежда така, както си го мечтаем като деца?
Той се усмихна, прегърна я и я притисна до себе си. Тя седеше, без да помръдне, като не знаеше как да реагира на този обикновен, но тъй затрогващ с нежността си жест. Опря глава на рамото му и затвори очи.
— Джери и аз се канехме да бъдем съдружници — обади се Джоунъс.
— В какво?
— Във всичко.
Лиз докосна монетата, висяща на верижката върху гърдите му.
— И той имаше такава.
— Баба и дядо ни ги дадоха, когато бяхме деца. Еднакви са, златни пет долара. Странно, аз винаги съм я носил с „ези“ нагоре, а Джери с „тура“ — той стисна монетата в шепа. — За първи път открадна кола, когато беше на шестнадесет.
Пръстите й пропълзяха по неговите.
— Съжалявам, Джоунъс.
— Работата беше там, че тя изобщо не му трябваше. Можеше да ползва, която си пожелае от гаража. Каза ми, че просто искал да види дали може да я отмъкне.
— Създавал ти е доста неприятности.
— Да, ала преди всичко на себе си. Обърка собствения си живот. Обаче нищо не вършеше от лошотия. Понякога страшно негодувах, но винаги съм го обичал.
Лиз се примъкна по-близо.
— Любовта носи повече страдания от омразата.
Той я целуна по косата.
— Лиз, ти, предполагам, така и не си се съветвала с адвокат относно Фейт?
— Защо да го правя?
— Маркъс носи отговорност, най-малкото има финансови задължения към теб и Фейт.
— Веднъж вече взех пари от него. Никога повече.
— Издръжката за дете може да бъде уредена кротко и мирно, без всякакъв шум. Няма да се налага да работиш по седем дни в седмицата.
Тя си пое дълбоко дъх и се отдръпна, за да го гледа в очите.
— Фейт е мое дете, само мое още от мига, в който Маркъс ми връчи чека. Можех да направя аборт и да се върна към предишния си живот такъв, какъвто го бях планирала. Ала постъпих другояче. Предпочетох да имам детето, да го отглеждам и издържам. Фейт ми е доставяла само радост, откакто се е родила, нямам намерение да я деля с никого.
— Ще дойде ден, когато тя ще те попита за името му, ще поиска да узнае кой е той…
Лиз прехапа устни, но кимна.
— Когато дойде този ден, аз ще й кажа. Тогава и тя ще трябва сама да направи своя избор.
В момента Джоунъс не искаше да настоява повече, ала и не виждаше причина защо да не накара помощника си да провери как стоят по закон нещата с детската издръжка и родителските задължения.
— Ще ми позволиш ли да се запозная с нея? Помня, че се споразумяхме да напусна къщата и живота ти, щом тя се върне. Така и ще стане, но много бих желал да я видя.
— Стига да си още в Мексико по това време.
— Само още един въпрос.
Сега Лиз се усмихна по-непринудено.
— Само още един.
— Не е имало други мъже, нали?
Усмивката й помръкна.
— Не.
Той почувства едновременно облекчение и вина, признателност и угризение.
— Тогава нека да ти покажа как трябва да бъде.
— Не е нужно да…
Джоунъс нежно махна косата от лицето й.
— Напротив. Заради нас двамата — докосна с устни очите й. — Желая те още от самото начало. — Устните му бяха омайни като пролетен дъжд и точно толкова ласкави. Бавно смъкна халата от раменете й, като следваше пътя му с целувки. — Кожата ти е като златна — прошепна и прокара ръка върху гърдите й, където цветът бе различен. — А тук е толкоз бяла. Искам да те видя цялата.
— Джоунъс…
— Цялата — повтори той, като я гледаше в очите, докато не видя лумналата отново жарава. — Искам цялата да те любя.
Тя не устоя. Никога никой през живота й не я бе докосвал с такова благоговение, не я беше гледал с такова желание. Джоунъс я наведе надолу и Лиз се отпусна на леглото.
— Прекрасна си… — промълви той. На лунната светлина тялото й беше като мед и мляко. Широко отворените й очи — невинни и неуверени. — Искам да ми се довериш — започна Джоунъс бавно да я гали от глезена нагоре. — Искам да видя, че не се страхуваш от мен.
— Не ме е страх от теб.
— Ала преди се страхуваше. Възможно е дори да съм искал да е така. Но вече не.
Езикът му се плъзна по свивката на коляното. Тя се изви и простена.
— Джоунъс…